— Че защо да го правя? Мигар мога да разчитам на обективно и безпристрастно отношение? Добре си спомням какво стана миналия път…
— И тогава ти дадох всички шансове да се защитиш. Тогава ти ги пропиля по същия начин, по който мислиш да направиш и днес.
— И какъв шанс е това точно? Предлагате ми да оборвам измислени, изфабрикувани от вас обвинения, в които няма и зрънце истина. Това ли наричате шанс? За мен това е по-скоро капан.
— Казвате, че никога не сте задигал каквото и да било от предишната си работа, тъй ли? Хартия, канцеларски материали — нищо? Нима не сте подправял удостоверения за прекарано на работното място извънработно време?
— Не коментирам. Господ знае, че доколкото съм допускал грешки, те са били малки и не от значение и, за бога, бяха част от работната култура на фирмата. Всеки там прави това, в което обвиняваха и мен, ако не и повече.
— Това „всеки“ включва и вас, нали?
— Независимо дали включва и мен или не, бих искал да ви кажа, че получих много по-големи наказания, отколкото бях заслужил. Знаете ли, всеки въпрос, който ми задавате, е от типа: „Кога спряхте да биете жена си?“. Просто няма правилен отговор.
— Добре тогава — усмихна се Мареняс. — По същество, значи. Наистина, кога спряхте да биете жена си?
Дърбин сниши гласа си и прошепна почти в лицето й:
— Махайте се оттук веднага!
Внезапно от задната врата влезе Лиза Сатоу и застана до своя началник.
— Има ли проблем? — попита тя. — Майкъл, всичко наред ли е?
— Изобщо няма проблем, Лиза — отвърна той. — Оттук нататък повече няма да обслужваме тази жена в нашия офис. Искам да напусне по най-бързия възможен начин.
Шийла Мареняс, обаче, току-що забелязала значката на Лиза, която показваше името й, под което с по-малки букви пишеше „заместник-мениджър“, не беше готова да си тръгне без бой. Тя погледна косо към младата жена и изстреля:
— Госпожице Сатоу, вярно ли е, че господин Дърбин е закъснял за работа в онази петъчна сутрин, когато се случи фаталният пожар в дома му?
— Не отговаряй, Лиза — предупреди я Майкъл. — Каквото и да кажеш, тя ще намери начин да го извърти.
Сатоу поклати глава в лицето на Мареняс.
— Нямам мнение по въпроса — каза тя. — Знам само, че моят началник настоява да напуснете. — Тя се обърна към Майкъл. — Да звъня ли на деветстотин и единайсет?
Четиримата останали клиенти от сутрешния час пик бяха започнали да се споглеждат, ала в този момент мястото притихна: дори касиерите прекъснаха работата си за момент. Дърбин погледна към гишетата, след което кимна на своята помощничка.
— Давам й десет секунди — каза той.
— Добре — каза Мареняс, отстъпвайки крачка назад. — Но не ме обвинявайте по-късно, ако вашата страна не бъде представена после в статията. Опитах се да ви дам шанс.
— Опитвате се да ме вкарате в капан. Ето защо сте дошли. Имате още две секунди и след това Лиза ще повика полицията.
— Вие ще страдате — отвърна Мареняс. — Сам си го изпросихте — с тези думи тя се обърна и излезе.
— Не — каза Брако и вдигна крака на бюрото си. — Това не е съвсем вярно. Казах ви, че разследването продължава и оттам нататък не мога да ви предоставя допълнителна информация.
— Но, инспектор Брако — парира го Мареняс. — Снощи сте интервюирал Роу Къртли във връзка с тези убийства.
— Това е съвършено вярно.
— И смятате, че този разпит не е част от системния полицейски натиск, оказван на Роу през последните седмици?
— Съвсем не. Полицията няма за цел да тормози нито господин Къртли, нито когото и да било друг.
— Имате ли предвид други заподозрени, освен Роу Къртли?
— Градът е пълен с възможни заподозрени, госпожо — отвърна Брако.
— Включвате ли и Майкъл Дърбин в списъка?
Инспекторът се поколеба за миг.
— Не сме открили доказателства, които да свързват господин Дърбин по някакъв начин с престъплението.
— Но нямате доказателства и по отношение на Роу, ако разбирам правилно.
— Вече казах всичко, което имам да кажа по въпроса.