Глицки говореше с Нед Монтен от отдел „Изчезнали лица“. Навън вятърът отново бушуваше и в малкия кабинет свистенето му постоянно отекваше. Монтен беше кабинетно ченге от кариерата — около четирийсет и пет годишен, оплешивяващ и възпълен, с около четирийсет паунда над идеалната форма за командос. Той се усмихна приветливо под червеникавото си снопче мустаци.
— Аз дори не знам дали гледам на правилното място, Ейб. Осем или девет години, това е съвсем студена следа. Приемам, че вече сме гледали във всяка обичайна база-данни.
Глицки кимна.
— Шофьорски книжки, имиграционни и социални служби, както каза ти. И аз гледах там преди няколко часа. Но си мисля, че тя се е омъжила и е променила името си.
— Тя би имала същия номер на правоспособен шофьор. И същия паспорт, да приемем. Мислиш ли, че живее и работи легално?
— Тя е дошла от Гватемала с работна виза. Валидна, докато тя беше в програмата за защита на свидетели. След това, не знам.
— Получила ли е гражданство?
— И за това нищо не знам.
— Добре, ако е получила, ще има някъде протокол за това. Безполезен, разбира се, ако по-късно си е сменила името. Но не си ли помислял, че се е върнала у дома, може би? Тук тя е била жертва на престъпление. Може би вече не иска да е у нас.
— Бих казал, че това е възможно, Нед. Но как да намериш някоя си Гонсалвес в Гватемала? Все едно да откриеш някой Смит в САЩ.
— Е, добре дошъл в „Изчезнали лица“ — каза Монтен с характерната си усмивка. — Ако някой наистина иска да изчезне и да си остава изчезнал, това не е сложно като ядрена физика. Освен ако… ей, ти можеш да помислиш за наемането на частен детектив. Те използват всяка база-данни, която могат да купят или даунлоднат и която ние нямаме право да използваме. Разбира се, и те нямат право, но като си в частния сектор, никой не те проверява.
— Голяма новина ми казваш, Нед — каза иронично Глицки. — Покъртително.
Монтен сви рамене и се усмихна под мустак.
— Просто ти припомням как стоят нещата, Ейб. Това е начинът.
— Да. Впрочем, нямам достатъчно бюджет за моите хора. Как бих могъл да наема частен детектив. Не ми се и мисли как бих оправдал разходите.
— Ще кажа, че вероятно не би могъл.
— Аз пък ще кажа, че вероятно си прав.
26.
Дълги години в тази рубрика документирахме с факти една опасна тенденция: Полицейското управление на Сан Франциско реагира непропорционално, тормози и третира грубо нашите граждани. Когато кметът г-н Кроуфърд назначи афроамериканката Вай Лапиър за шеф на полицията, това породи надежди, че подобни практики няма повече да бъдат толерирани при тази администрация. Тези надежди бяха до голяма степен разбити през последните две седмици, особено заради третирането на Роу Къртли, син на издателите на този вестник.
Както нашите читатели вече знаят, наскоро г-н Къртли напусна затвора, освободен от Апелативния съд на 9-ти окръг. После, вече тук в града, съдията Сам Барето освободи под гаранция г-н Къртли, докато очаква повторното разглеждане на делото си. Това решение не се хареса нито на окръжния прокурор Уес Фаръл, нито на лейтенант Ейб Глицки, началника на отдел „Убийства“. Само няколко дни след освобождаването на Роу, Глицки представи нов комплект съмнителни обвинения срещу него и така се стигна до широко отразения в медиите инцидент: Глицки арестува Роу след тежък побой, заради който господин Къртли бе хоспитализиран с тежки наранявания.
И отново съдия от върховния съд — Ерин Донахоу — реши, че Роу не представлява опасност за обществото. Той за втори път бе освободен под гаранция.
Но изглежда, в нашия град нормалните процедури на съдебната система не действат, след като прокурори и полицаи са предрешили нечия лична вина, дори в разрез със съдебните решения. По този начин вчера сутринта, Роу бе отново подложен на неоправдан полицейски тормоз. Това бе разпит — за щастие този път без насилие — във връзка с убийството, в петък, на жена, която се казва Джанис Дърбин. При този разпит, на който Роу дойде доброволно и с желание да сътрудничи, стана ясно, че той има стабилно алиби за времето на убийството. Освен това, инспектор Дарел Брако, който проведе разпита, заяви за нашия вестник, че няма доказателства, сочещи към Роу, за това престъпление. Чувайки това, всеки би бил изкушен да попита, както направи пишещата тези редове: „Е, като няма доказателства, по какви критерии вие решихте да разпитвате Роу? Как да се разглежда това освен като тормоз?“.