Езтли повървя до следващата пресечка, след което пресече улицата и се върна по другия тротоар, за да се ориентира добре в района. Това бе типичната Хай стрийт — почти изключително фасади и витрини на малки фирми. Като се върна в колата, Езтли погледна електронния часовник на таблото и разбра, че до отварянето на Центъра оставаха вече само двайсет минути. Веднъж дошъл, той можеше да почака. След това можеше да отиде и да поиска среща със Сам Дънкан и да й каже, че е много важно Фаръл да остави своя план за случая Роу пред Голямото жури. Както беше се случвало много пъти преди, той знаеше, че само присъствието му би могло да има магически ефект.
В този момент едно черно такси зави в улицата, намали скорост и спря точно срещу сградата. Секунда по-късно задната врата се отвори и от нея излезе самият Уес Фаръл, следван от жълто-кафявото куче, с който се беше разхождал предната нощ пред дома си. Наблюдавани от Езтли, човекът и кучето отидоха до вратата на Центъра. Фаръл почука и една доста хубава жена малко над трийсетте отвори вратата, после пое каишката. След като размениха няколко думи — очевидно бяха договорили оставянето на кучето и следователно жената беше Сам — Фаръл се върна в колата и отпътува.
Езтли продължаваше да мисли, седнал в кабриолета. Най-различни идеи се въртяха безредно в главата му, докато след още няколко минути вратата на Центъра се отвори отново. Жената излезе на тротоара, водейки красивото куче, след което го завърза за единия крак на градинската пейка. След като тя потупа по летвите на пейката, кучето послушно скочи и се намести отгоре.
Езтли изгуби още няколко минути в наблюдение. Улицата бавно се събуждаше. Саманта, защото това очевидно беше тя, лично се разходи до Центъра и обърна табелката „Затворено“ на „Отворено“, след което влезе вътре за минута-две и излезе с две големи червени паници, очевидно храна и вода за кучето. Тя ги остави на тротоара под пейката. Красивият лабрадор слезе, яде и пи малко вода. После, като всяко куче, подуши наоколо и накрая уважи с естествените си нужди крака на пейката. След като свърши, Герт се върна на мястото си отгоре и се протегна да поспи под утринното слънце.
Тристайният апартамент на Глицки не беше от най-престижните в града и най-характерната негова черта бе, че неговите сто и двайсет квадратни метра бяха вечно недостатъчни и препълнени с вещи. Когато за първи път се нанесе тук с първата си жена преди трийсет и пет години, двамата вече имаха две момчета, Айзък и Джейкъб. А следващата година към тях се присъедини Орел. След като Фло почина от рак на матката, трите момчета бяха заели двете спални зад кухнята, а домашната прислужница Рита имаше почти денонощно присъствие зад своя параван в почти неизползваемата дневна. Когато Трея и дъщеря й Рейни се нанесоха при Ейб и Орел, апартаментът се превърна в импровизиран драматичен театър заради постоянните караници на двамата тийнейджъри. Сега Рейни и Орел вече бяха пораснали и самостоятелни. Но тяхното място се заемаше от Рейчъл и Закари, чиито характери съвсем не бяха от най-кротките.
Тази сутрин тук нямаше и следа от децата, нито от Трея. Глицки седеше сам, пиейки чая си на масата в малката кухня, опитвайки се да свикне с тишината, която му се струваше осезаема и заплашителна.
Когато телефонът звънна, той тъкмо оставяше чашата си. Дрънченето бе силно, остро вибриращо и твърде неочаквано в тишината на опустелия апартамент; Глицки трепна и разля малко чай през ръба на чашата върху скута си. Скачайки, гневен на себе си, изтръсквайки светлия си панталон, за да не попие течността, той най-накрая стигна до телефона, който висеше на стената на гостната и взе слушалката, ръмжейки „тук Ейб Глицки“.
— Ейб, Вай се обажда. Съжалявам, че ти звъня вкъщи, но ти не беше още в службата и реших да те потърся у дома.
Упрекът, макар и само намекнат, нямаше как да повиши настроението на Глицки.
— Няма проблем — каза той. — Какво става?
— Мислех си дали случайно не си чел днешната рубрика „Нашият град“?
— Не още.
— Е, истински късмет е, че те открих у дома, за да мога да те подготвя. Този изрод Мареняс се нахвърля съвсем безогледно срещу начина, по който движиш, или не движиш, бих казала, случая Джанис Дърбин. За начало на тази сутрин ми звънна прессекретарката на полицията — да, както се досещаш — вкъщи — и ми прочете конско евангелие за това което става. Трябвало да покажа, че не смятам да прекарвам своя първи месец на работа по този начин, и че не бива всеки път да защитавам себе си и своя началник-отдел „Убийства“.