Елиът взе диктофона си от бюрото и го нагласи.
— „Осведомени източници“? — попита Глицки.
— Какво ще кажеш за „високопоставени източници от полицейското управление“?
— „Източници, запознати с разследването“.
— Договорено — каза Елиът и пусна диктофона.
Езтли подкара отново големия „Фор рънър“ и прибра Роу от „Момо“. Там Роу бе обядвал и се бе закотвил на бара, на същото столче, както вчера. Тифани беше на работа, днес в късната смяна. Роу не искаше да я чака до два часа или когато там, по дяволите, трябваше да излезе тя, така че викна Езтли да го прибере.
— Знаеш ли какво пропускам в момента? — попита Роу, докато караха по Ембаркадеро. — Това момиче е с наистина фантастичен задник. Още малко и, Бог ми е свидетел, тя щеше да е моя.
Езтли му хвърли поглед, изпълнен с нещо като привързаност. Харесваше арогантното поведение на това голямо дете.
— Ти ми разби сърцето — каза той. — А по оная работа има някои промени. Най-важното е, че те са махнали опашката.
— Може да обикалят наоколо. И аз съм си загубил една „опашка“. Да ми я хванат! — Роу тихо изкудкудяка от смях на собственото си остроумие. — Сигурно имаш джойнт в себе си, нали?
— Разбира се. — Езтли извади една ръчно свита цигара от вътрешния си джоб и му я подаде. — Имам предвид опашката от ченгета, които трябваше да ни следят — добави той.
— Е, все пак не са ни направили мръсно. — Роу запали цигарата и дълбоко всмука, изпълвайки дробовете си с дим. После, издишайки, той каза: — Не разбирам защо са ги махнали. Нещо не ми се връзва.
— Шийла се намеси. Казала е на Лапиър, че щяла да пише нашироко за „опашката“ в утрешния брой, че това си е полицейски тормоз. А Лапиър не може да си позволи още пукотевица срещу себе си…
— Бих искал да начукам тази жена.
— Лапиър?
— Не. Е, и нея, може би. Но говоря за Шийла. Ще дръпнеш ли? — Той подаде цигарата с джойнт. — И така, излиза, че отново сме свободни.
Езтли пое малко дим.
— Така изглежда.
— Имаш ли някакви планове?
— Нищо определено.
— Е, аз пък си обмислях нещо — каза Роу. — Имам една идея.
Глицки говори пред Джеф Елиът повече от час. После се отби в Съдебната палата, колкото да отбележи присъствие. Фаръл бе излязъл нанякъде. Повечето хора от войнството на Глицки караха на автопилот, описвайки подробно своите случаи. В неформални разговори всички инспектори от отдел „Убийства“ му даваха да разбере тяхната подкрепа. Поемайки всеки полъх на доброжелателност, който идваше отнякъде, Ейб постоя за малко в отдела, за да побъбри.
Той вече обикаляше около дома си, опитвайки се да намери място да паркира не по-далеч от пет-шест пресечки, но вече губеше надежда.
Усложнявайки нещата, откъм запад се задаваше стена от мъгла и това предсказваше края на студеното, но ясно време, на което се бяха радвали. Следващите дни, мислеше си Глицки, щеше да бъде студено и мокро. Мъглата, оловносива и злокобна, сякаш вече го притискаше, макар и все още на трийсетина улици разстояние.
Когато мобилният му иззвъня, той се изкуши просто да го изключи, без дори да погледне дисплея. Беше свършил работния си ден, достатъчно изтощителен, впрочем; усещаше и леко гадене от глупавото си преяждане по обяд. Чувстваше се изсмукан. Като размисли обаче, реши, че може би го търси Трея и погледна да провери.
Беше Майкъл Дърбин.
— Лейтенант — каза той — трябва да дойдете тук. Няма да повярвате какво е направил.
29.
Докато Глицки стигна с колата си до „Ривера стрийт“, капризите на лошото време вече поглъщаха видимия свят наоколо. Чистачките на предното стъкло се носеха наляво-надясно с максимални обороти, фаровете се бореха с мъглата и мрака… Когато намери номера на Дърбин и спря, очертанията на къщата бяха едва видими от улицата.
В колата, зад която Глицки паркира, се виждаше човешки силует на волана. Веднага след като спря, вратата на предната кола се отвори и фаровете осветиха излизащия на улицата Майкъл Дърбин. Ейб угаси фаровете и също излезе, когато Майкъл дойде при него.
— Благодаря ви, че дойдохте. Мисля, че е нещо важно, наистина.
Глицки разтри дланите си една в друга, усещайки щипещия мраз през връхната си дреха.