— Е, нека да видим — каза той.
Дърбин мълчаливо го поведе по алеята към задната част на къщата. Един външен гараж заемаше над половината пространство на дворчето. Тъй като не беше част от къщата, гаражът не бе засегнат от пожара. Стъпвайки по хрущящи парчета стъкло и угаснали въгленчета, двамата отидоха до страничната врата. Една слаба крушка светеше над вратата.
Дърбин извади връзка ключове, намери подходящия ключ и го вкара в ключалката.
— Може би трябваше да съобразя и да не пипам топката — каза Дърбин, сочейки дръжката на вратата. — Но никога не ми е хрумвало, че тук може да се прави оглед.
Глицки сведе поглед към стандартната топка от гладък месинг, идеално място за оставяне на пръстови отпечатъци.
— Задръжте. Влизал ли сте вече по този начин?
— Само веднъж.
Глицки отстрани Дърбин, отиде по-близо и си сложи чифт латексови ръкавици, каквито винаги носеше със себе си.
— Сега ще отворя аз. И не искам да докосвате нищо друго вън или вътре. Абсолютно нищо. Ясно ли е?
— Да.
Глицки завъртя ключа, посегна с ръката си в ръкавица, завъртя топката и бутна вратата. Той пристъпи вътре, обърна се към стената вдясно от себе си и започна опипом да търси вътрешния електрически ключ. Когато включи осветлението, стаята се окъпа в светлината на три луминесцентни лампи, които грееха ярко от тавана.
Макар и донякъде предупреден какво да очаква, Глицки все пак не бе напълно подготвен за гледката, която го посрещна. Дърбин очевидно бе използвал това място като ателие, двайсетина от картините бяха големи и колоритни портрети, които се видяха на Глицки доста професионално направени. От платната гледаха наистина живи и земни лица. Картините бяха окачени или облегнати по цялата дължина на задната и страничните стени. В центъра на пространството между тях имаше още три платна, видимо незавършени творби. Те бяха изправени, опрени на триножници и стативи.
Някой обаче бе разрязал всяко от платната. Някои бяха посечени само веднъж, други по пет-шест пъти и буквално висяха разкъсани на парцали. Но Глицки не видя нито една картина, която да не бе срязана. Това, което правеше варварството още по-разтърсващо, бяха самите творби. Глицки не смяташе себе си за някакъв особен познавач на живописта, но почувства, че тези платна — всяко в размер не по-малко от три на четири фуга, някои доста по-големи, шест на осем — всички те очевидно бяха дело на истински художник, най-малкото талантлив, ако не и блестящ. Каквито и да бяха другите му опасения около Дърбин, умението на този човек бе с несъмнена стойност; картините, дори и разрязани, излъчваха несъмнена творческа мощ.
Глицки още стоеше като хипнотизиран до вратата, забравяйки да пристъпи вътре, когато Майкъл застана до него. Взирайки се за миг в лицето на Дърбин, лейтенантът не бе твърде изненадан от напиращите сълзи в очите му.
— Мислите, че Роу го е направил? — попита Глицки.
— Сигурен съм, абсолютно.
— Как е могъл дори само да знае за това?
— Мареняс. Тя писа за моите подражателски, любителски и смехотворни драсканици същия ден, когато ни дамгоса и двамата. Това място винаги е било моето ателие. Не съм се и опитвал да го крия. Защо да го крия? Кой го е грижа?
Глицки продължително се взря в една незавършена картина, опряна до статива на пода. Това беше лице на жена, излизащо сякаш от нищото в рамката, без фон зад себе си. Дърбин беше уловил лицето в движение, леко извърнато. Кожата бе сякаш осезаема, а красивите очи изглеждаха загадъчни. Дори с прореза, тръгващ от дясното око през носа и устата, тя беше ненагледна, особено в тази изпълнена с живот, извърната поза. Впечатляваща картина, макар и незавършена.
— Това Лиза Сатоу ли е? — попита Глицки.
— Тя е. Или по-скоро, беше.
— Идвала ли е тук да ви позира?
— Не, разбира се, че не. Хората нямат време да позират. Аз също нямам време да работя с тях по този начин. Най-много мога да започна със снимка. — Той се загледа в картината. — Лиза е красива, нали?
Глицки кимна.
— Да, красива е. А жена ви? Знае ли за това, виждала ли го е някога?
Дърбин поклати глава.
— Продължавам да ви повтарям, лейтенант, аз не съм убил Джанис. Не съм направил и това, да срежа картините си. Те са делото на моя живот през последните десет години.
Това сигурно беше така. Но Глицки не забравяше, че Дърбин не е отговорил на въпроса му.
— Жена ви знае ли за това? — попита отново той.