Победен, Дърбин отпусна рамене.
— Просто не зная. Тя никога не е била моят най-голям поддръжник в изкуството, лейтенант, и аз не мога да я обвинявам. Не можех да продам картините, въпреки че семейството ми наистина се нуждаеше.
— Изглеждат ми напълно продаваеми.
— Е, благодаря ви, но не познавате пазара, нито как се играе на него. Той се отнася твърде сурово към реалистичното изкуство, каквото за беда аз правя и винаги съм искал да правя. Но то не носи пари. А това е основното, когато имаш жена и деца. Тъжно е, но е вярно. Тъй че аз дори не съм опитвал да продавам от много години.
Той пробяга с очи по съсипаните си творби.
— Но това не означава, че станалото не е разбило сърцето ми. Не означава, че не го чувствам по-жестоко от почти всичко друго, което бих могъл да си представя.
Глицки нямаше как да не го разбере. Варварската гледка в гаража бе разбиващо душата действие на пълна безчовечност. Ейб чувстваше как стомахът му се свива пред този акт на разрушение. Но той също си даваше сметка, че Майкъл Дърбин все пак би могъл да извърши този вандализъм със собствените си творби в усилието да държи Роу Къртли на фокус като най-вероятен кандидат за обвиняем по убийството на Джанис. Моментът на разкритието — тъй скоро след като Роу Къртли си беше осигурил алиби за времето на престъплението — беше подозрителен. Също такъв беше и фактът, че Майкъл Дърбин бе човекът, който бе открил срязаните картини. Това наведе Глицки на следващия въпрос.
— И така, кога открихте, че е станало?
— Точно преди да ви позвъня.
— Просто си спомнихте, че картините са тук, или дойдохте да проверите?
— Не, лейтенант. Съвсем наясно бях, че те са тук. Знаех, че огънят не е докоснал гаража, така че нямаше защо да идвам спешно и да видя какво става с картините.
— Значи сте дошъл днес да рисувате?
— Има ли значение защо съм дошъл? Жена ми е мъртва. Децата ми се отдръпват от мен. Животът ми такъв, какъвто беше, е свършен. След това, което Мареняс написа тази сутрин — трябва да сте го чели, както и аз — трусовете в истинската ми работа са твърде фатални, за да бъдат овладени. Освен това, изглежда един от моите хора й донася какво става в работата ми.
— Защо ми го казвате?
— Някой е казал на Мареняс, че съм останал до късно миналия петък.
— Знаете ли кой е? Или защо?
— Лиза Сатоу мисли, че това е едно момче от гишетата на име Питър Баси, което ревнува, защото тя харесва мен. — Погледът на Майкъл издаваше обърканост. — Ей, какво мога да кажа? Ние се харесваме взаимно. Ние се погаждаме. Не съм извършил престъпление. Днес не исках да оставам с Питър, който мъти водата в работата ми. Имах цял свободен следобед, скука и прозевки пред себе си. Така че дойдох да се насладя на картините си. — Той посочи с ръка съсипията. — И намерих това. После ви се обадих. Ако Роу е бил тук, сигурно е оставил някаква следа. Как мислите?
Глицки не отговори. Той набираше някакъв номер на мобилния си телефон. Вдигайки го към ухото си, каза:
— Ейб Глицки от отдел „Убийства“. Искам екип за оглед на местопрестъпление, колкото може по-скоро.
С лъщящи от сълзи бузи, Сам Дънкан седеше неутешима на един от меките дивани в запуснатата приемна в Центъра, където работеше. Уес Фаръл, изцяло съсипан, седеше до нея, държейки ръката й. Тялото на Герт лежеше от другата му страна, с глава в скута му. Със свободната си си ръка той нежно галеше главата на мъртвото животно. Очакваха служба „Контрол върху животните“ и Сам още се мъчеше да схване какво точно е станало, макар че за Уес не беше тайна.
— Казвам ти — говореше Сам — тя беше тук навън върху пейката цялата сутрин, лежейки си просто на слънце, както обича да прави.
— Видя ли някой да спира?
— Да, всичко живо спираше. Малки деца, възрастни жени, даже бездомници, които минават оттук. Това е Герт, нали. Любимката на всички, както знаеш.
— Знам, да. И все пак някой е спрял и я е отровил.
— Не знаем това. Не със сигурност.
— Аз знам.
— Как?
— Просто знам. Та тя беше само на пет години, в идеално здраве и сега изведнъж й се появява пяна на устата и умира. Това не става току-така.
— Понякога става. Защо някой би искал да убива сладко животинче като нея?
— Това няма нищо общо с нея, Сам. Помниш ли конската глава в леглото, „Кръстникът“, първа част. Това е било същото. И е работа на Клиф Къртли.