Вече бе осем часът, когато Дърбин се появи на вратата към кухнята в къщата на Новио. Къщата бе неосветена, потънала в почти пълна тишина. Чуваше се сякаш слаб звук, като че някой гледа телевизия в някоя от стаите. Майкъл бе малко изненадан, когато откри Кейти, седнала на един стол до кухненския си тезгях с някакво питие пред себе си.
Бе плакала доскоро и вдигна очи, когато Майкъл влезе.
— Здравей — каза тя едва чуто.
— Здравей. — Той отиде до тезгяха и спря. — Добре ли си?
Тя леко вдигна рамене.
— Какво пиеш? — попита той.
— Знам ли… бърбън, май.
— Имаш ли нужда от компания? Знам, че не ти е липсвала през деня, тъй че ако…
— Не, остани ако искаш. Ще бъде добре. Бутилката е там, на тезгяха. Можеш да ми сипеш пак, ако не възразяваш.
Майкъл си взе чаша, сложи малко лед и я напълни с бърбън, след което вдигна бутилката и сипа още на Кейти. Седнал до нея, той отпи една глътка и попита:
— Върнал ли се е Джон?
— Не, пратил ми е съобщение, че ще се забави.
— Докога?
Тя се взря в него.
— Докогато… докато реши да се върне. Той е добре, Майк. Всичко ще бъде наред.
— Той мисли, че е възможно аз да съм убил Джанис.
Тя поклати глава.
— Съмнявам се. Просто е разстроен. Всички сме разстроени и всеки го показва по различен начин.
Дърбин си сипа още уиски.
— А къде са другите?
— Момичетата гледат телевизия. Питър е заспал горе, струва ми се. Чък е в университета.
— В университета ли?
— С един куп писания, които трябва да оцени. — Тя замълча за миг, след което отново отпи от своя бърбън. — Това няма край.
— Не знам откъде той има толкова енергия.
Тя го погледна бегло, но очите й бяха непроницаеми.
— Пести от други места.
— И аз така си мисля — каза Майкъл, без да знае как да разбира този отговор.
Двамата помълчаха над чашите си.
— Не трябваше да казвам това — каза Кейти. — Май съм пияна.
— Всичко е наред. Имаш право да се отпуснеш…
— Не искам да упреквам Чък, но понякога е толкова трудно, в ден като днешния, например. Купища хора напред-назад, шетане, сноване насам-натам… Понякога си мислиш колко добре би било съпругът ти да не трябва никъде да ходи по работа. Вместо това да си остане, да бъде с теб и може би… Не знам. Да бъде както беше с вас двамата преди…
Тя вече не хлипаше, но сълзите внезапно се затъркаляха отново по бузите й.
— Мисля си — каза тя, — просто си мисля за бедната Джанис, умряла така ненадейно. Един миг те има и на следващия вече си отпътувал завинаги. И се питам кое е важното, защо правиш нещата, които правиш, защо не прекарваш повече време с човека, когото вероятно обичаш и който наистина много се нуждае от теб, вместо да поправяш проклетите писания на глупавите си студенти.
Тя изтри бузите си с ръце и пи отново, след което остави чашата.
— Съжалявам, Майкъл. Толкова много съжалявам. Дори не знам какви ги приказвам. Просто съм още разстроена. И се чувствам самотна. Толкова самотна. Знам, че го знаеш.
— Така е.
— Трябва да съм лудо ядосана на Чък, но той не е виновен. Просто се гневя срещу целия свят.
— Понякога няма как да не се гневиш на света — каза Майкъл — И с мен е горе-долу така. — Той взе питието си и пресуши чашата.
Дизмъс Харди, старшият партньор във фирмата на Фаръл, беше най-добрият приятел на Ейб Глицки. Той живееше с жена си Франи в една пресечка на трийсет и четвърто авеню, близо до Клемънт стрийт. На Ейб му беше удобно да се отбие там на път за дома след работата си в къщата на Дърбин. Когато Глицки наближи, светлини сияеха в дневната им, а от комина излизаше дим, който изчезна в мъглата, когато Ейб се отдалечи. Скоро намери място за паркиране на отсрещния бордюр, направи обратен завой и спря колата си.