Харди отвори вратата на своята самотно стояща, без близки съседи къща във викториански стил. Беше облечен в износени джинси и доста избелял, някога син, спортен пуловер, който бе виждал и по-добри времена.
— Съжалявам — каза той. — Днес не приемам тъжители. Не видяхте ли надписа? — с тези думи той затръшна вратата под носа на Ейб.
Глицки можеше да чука на вратата или отново да позвъни. Но по някакви тайнствени и ясни само нему причини той знаеше, че това е обречено да бъде губеща тактика, така че той пъхна ръце в джобовете на якето и се приготви за дълго дебнене. Харди издържа около минута и това можеше да продължи още. Но Франи някак се намеси в действието и накрая отвори вратата, видимо изненадана.
— Ейб! Исусе, още колко време ще стоиш отвън?
— Колкото трябва. Диз трябваше да е отворил вече вратата.
— Не би трябвало — каза Харди. После добави: — Той просто трябваше да почука. Това е всичко.
— Надявай ми се — каза Глицки.
— И тъй, би ли влязъл вече — каза Франи. — Вместо да стоиш и да мръзнеш цяла нощ.
— Би било добре.
— Поискай му да каже „моля“ — каза Харди. — Това е достатъчно, за да мръзне още четвърт час, докато се реши.
Тя се обърна към съпруга си.
— Има нещо наистина сбъркано в тебе, знаеш ли?
— Не толкова сбъркано — отговори Харди, — колкото изплъзващо се, течащо, ефирно, трудно за определяне по най-добрия възможен начин.
— Аз съм с тебе, Фран — каза Глицки. — Бих го определил като сбъркано. Казвал съм му това години наред.
— Е, стига. Сега той наистина трябва да каже „моля“.
— И да го извика високо, нали? — Франи грабна ръката на Глицки, дръпна го навътре и затвори вратата след него.
— Това харесвам в нея — каза Харди. — Тя прави трудните решения да изглеждат лесни.
Пет минути по-късно Харди и Глицки вече седяха в кресла срещу камината. Харди пиеше хубаво шотландско уиски, а Глицки държеше чаша зелен чай, който Франи му беше направила.
— Е, добре — каза Глицки, — знам какво си чел тази сутрин, как аз съм се нахвърлил с всички сили върху Роу за тези убийства…
— Не чета „Куриер“, освен под смъртна заплаха.
— Е, това е хубаво да се чуе. Но простият факт е, че Роу има солидно на вид алиби за тази работа с Джанис Дърбин, докато съпругът й реално няма.
— Мислиш, че е бил той ли?
— По-скоро мисля, че би могъл да бъде той. Но всъщност не го виждам. Имам предвид, че човекът е природно талантлив художник. Не го виждам да разкъсва собствените си картини, опитвайки се да натопи Роу и после да не остави нищо наоколо, което да води към Роу. Това изглежда ли ти смислено?
— Не твърде.
— Така че да, все още мисля, че може би е Роу, но ако греша и Уес представи моя случай пред Голямото жури? Виждаш ли какъв е проблемът?
— Разбира се. Той се проваля в едно от обвиненията и цялата работа пропада. Така че недей да използваш Джанис.
— Но без нея ние нямаме достатъчна мотивна връзка между престъпленията на Роу.
— Имате. Свидетелката — как й беше името? — първата жена, която той уби, след като излезе.
— Фелисия Нунйес — кимна Глицки. — Това е наистина една връзка с предишния процес, но без Джанис Дърбин, тя остава единствена. Няма как да покажем устойчив модел на поведение на престъпника.
Харди погледна към огъня в камината и сръбна от питието си.
— А Мат Люис?
Глицки предупредително вдигна длан.
— Връзката е твърде тънка, в най-добрия случай. И отново Роу, както и неговият иконом, имат алиби. Виждаш ли, двама ентусиасти, влюбени в астрономията, решили да гледат шоу в планетариума…
— Е, това е поне правдоподобно — отговори Харди, като направи присмехулна физиономия, след което добави по-сериозно: — Аз не вярвам на твърде съвършените алибита. Мирише на предумишлено и предварително планирано престъпление.
— Не е ли същото в нашия случай?
— И така, какво ще правиш?
— Изглежда, всичко опира до Джанис Дърбин, но тук ние нямаме нищо стабилно, свързано с Роу. Бих предпочел поне да разреша моите съмнения около съпруга, преди Уес да продължи с Голямото жури.
— Е, мислиш ли, че ще изскочи зайче от храстите?
— Да, със сигурност. Но не бих искал следващото, което изскочи, да е свързано с ново убийство.