— Кой например?
— Не знам. Някой. Уес, Аманда, моя милост. Не се шегувам. Най-вече другата и вече последна свидетелка от неговия процес, ако той успее да я намери…
— Коя е тя?
— Глория Гонсалвес. Една от жертвите на неговите насилия.
— Взехте ли я под защита?
— Не. — Лицето на Глицки изрази чувство на немощ. — Дори не мога да я намеря.
— И както стоят нещата сега, тя няма да бъде свидетел при повторното разглеждане — навъси се Харди.
— Освен ако не я намерим.
— Така че за това преразглеждане… ще имате свидетелски показания, но не и действителен свидетел?
— Точно.
Харди изръмжа нещо в гърлото си и Глицки без думи разчете ясно мисълта му — без свидетели, повторното разглеждане бе изложено на риск. Роу можеше никога повече да не се върне в затвора.
Харди си наля още скоч. Франи се появи откъм кухнята и попита Ейб дали иска още чай.
— Всичко е наред, благодаря.
Франи кимна и след кратко колебание продължи:
— Знам, че не остава много време, но ние сега разбрахме, че вашите малки сладури ще си бъдат у дома този уикенд. Може би вие с Трея и децата ще наминете в събота, просто да се видим и да вечеряме.
Глицки се поколеба, преди да отговори.
— Те всички заминаха при нейния брат в Лос Анджелис. Пак заради поразиите на Роу. Трея се бои, че той може да нападне някое от децата.
— Трея от нищо не се бои — каза Франи.
— Е, не много — призна Глицки. — Но доста се впечатли от Роу Къртли. Накрая започна и да се бои.
— И тъй, кога се връща? — попита Франи.
— Това — каза Глицки, — е добър въпрос. Все някога, да се надяваме.
Харди се наведе към приятеля си, видимо развълнуван.
— Е, хайде, Ейб. Разбира се, че ще се върне.
Глицки замислено кимна, сякаш обсъждаше този въпрос в главата си, накрая леко въздъхна и каза:
— На това се надявам. Но не мога да се обзаложа, че ще стане.
Когато чу по домофона, че Майкъл Дърбин е долу на входа, Лиза отначало не знаеше какво да прави.
Той никога не бе идвал на гости в нейния хубав едностаен апартамент на Честнът и Лагуна, недалеч от универсалния магазин.
Повече от година вече Лиза беше влюбена, и то немалко, в него. Това чувство бе тръгнало от някаква първоначална естествена симпатия; отначало тя имаше друг приятел. След време се превърна в едно добро приятелство през годините, когато работеха заедно.
И накрая, коледното парти по-миналата година… Те играеха билярд в един бар на Северния бряг, където цялата компания се бе изнесла след вечеря. Когато се навеждаше — а тя беше в блуза с дълбоко деколте — Лиза усети, че той я харесва. Джанис вече си беше тръгнала, а Лиза през цялата вечер беше пила доста. Майкъл се усмихваше и свиваше рамене, сякаш искаше да каже „ти ме грабна“. Очите й не можеха да се откъснат от неговите. В един момент тя се изправи, обиколи масата, отиде при него и направо му каза, че го обича.
Той призна, че също я обича. После се наведе и я целуна с широко разтворена уста — една дълбока, жадуваща и страстна целувка, която накара коленете й да отмалеят.
Но после, почти веднага, той би отбой. Още се държаха един за друг, когато Майкъл разбра какво прави и се отдръпна. Каза й, че съжалява, че не е трябвало да го прави, че това е било грешка.
Следващия понеделник, вече на работа, той я изведе да обядват заедно и отново й се извини. Не че не я чувстваше привлекателна, според думите му, не че не оценяваше какъв човек беше тя. Но той бе женен за Джанис и беше обречен на нея и на тяхното семейство. Имал бе моментно увлечение към Лиза, на което се беше поддал в миг на слабост. Но това, според думите му, бе всичко между тях.
Предложи й да избира: Ако се чувстваше неудобно да продължи работата си при него, щеше да я разбере и, ако може, да й помогне да си намери друга работа, еднакво добре платена. Или, разбира се, ако Лиза искаше да остане, той щеше да се радва да я задържи, но без повторение на онова, което бе станало онази нощ.
И повторение нямаше.
… Без колебание, тя натисна бутона, за да му отвори входната врата. Вече бе на вратата на апартамента си, а той излезе от асансьора и се обърна да я види, застанала там. Когато стигна до нея, тя пристъпи и се отпусна в ръцете му. Те останаха прегърнати, вкопчени един в друг, сякаш за цял живот.