Той сгъна „Кроникъл“ и пресуши чашата си, готвейки се днес да отиде на работа по-рано, когато телефонът иззвъня. Беше малко след шест сутринта, което му даде знак кой можеше да звъни. Беше един глас, който се надяваше да чуе. Той бързо прекоси кухнята и вдигна слушалката още преди второто позвъняване.
— Ало.
— Ей!
— Ей, здравей! Нали всичко е окей?
— Всичко е наред, освен че ми липсваш.
— Наистина ли?
— Да, наистина.
— Мислех, че си ми ядосана.
— Полудяла, не ядосана. Разстроена. Но вече ми мина и сега просто ми липсваш.
— И ти на мен. Мога да долетя този уикенд, ако останеш там.
— Ако остана?
— Нали ще останеш?
— Не знам. Не съм решила. Изглежда ми толкова глупаво и мелодраматично да съм тук, но там при теб е твърде грубо и заплашително. Просто не зная какво ще направи той, Ейб.
— Никой не знае. Точно затова, миличка, той е заплаха за обществото.
— Имам предвид — какви са вероятностите, че той наистина ще опита да направи нещо с някой от нас?
— Ако има вероятности, те наистина са големи.
— Сега звучиш като мен.
— Добре. Ти наистина си по-умната. — Той замълча, след което продължи: — Знаеш ли, ако премислиш, май ще трябва да останеш там още няколко дни. Аз мога да прелетя, да си направим ваканция за уикенда. Как се справя Сиксто с децата?
— Брат ми? Ти шегуваш ли се? Той иска да ги задържи завинаги.
— Може би ние ще направим с него малко споразумение. Да се измъкнем за една нощ.
— Бих могла да го направя.
Глицки си пое дъх.
— Не бях сигурен, че при вас всичко е наред. Наред ли е?
— По-различно е, но е наред. Няма да поемам рискове.
— И не бива.
— Ти също.
— Е, тогава ще трябва да си сменя работата.
— Което ти не искаш да направиш.
— Не, не искам. Някой трябва да виси в тая служба и да върши работа. А това е такава работа, за която просто съм роден. Тя си е истинско проклятие, но това съм аз — не мога да го променя.
— Знам. И не искам такава промяна. Обичам те такъв, какъвто си.
Внезапен прилив на чувства замая главата му. Той вдигна ръка и се подпря на стената.
— Ще ти се обадя, като разбера кога ще мога да пристигна в Бърбанк — каза той.
Лу Гъркът започваше работа в шест сутринта всеки ден с изключение на неделя. Барът ресторант заемаше един недотам хигиеничен полусутерен при Съдебната палата от другата страна на улицата. Това правеше заведението любимо място за ченгета, съдебни заседатели и юристи. По обедно време беше претъпкано с хора. Малките масички и сепаретата за по шест души бяха еднакво нагъчкани; между тях едва можеше да мине сам човек. И всичко това въпреки факта, че единствената точка в менюто бе специалитетът за деня — най-често приятна, и понякога дори възхитителна комбинация от вкусове и аромати, заети от твърде несравнимите кулинарни школи на Гърция и Китай. Само Гърция и Китай. Според „Кроникъл“ Чиу, жената на Лу, преди няколко години бе получила прозвището „Най-изобретателния майстор готвач в града“. Тя проявяваше несъмнена ловкост в своите комбинации: сувлаки на жар, сиу бао, червена свинска мусака, люто-горчиво-кисело задушено телешко „Долма“ с извара, джобове с хрупкаво патешко и тайнственото, винаги популярно агнешко в гювечета.
Но преди обедната почивка и особено рано сутринта, при Лу бе убежището на сериозните пиячи, не толкова бедни и бездомни алкохолици, както може да се предположи, а предимно добре облечени мъже и няколко жени със сълзливи очи. Те често се редяха на опашка пред вратата по времето, когато Лу отваряше, което винаги беше при пукването на зората. На бара, който бе затворил през нощта само четири часа по-рано, пиячите се нареждаха върху столчетата преди Лу да приеме първата поръчка.
Този петък обаче, главните действащи лица не бяха на бара, а в най-отдалеченото сепаре вдясно. И никой не пиеше алкохол. В приповдигнато настроение, издокаран в тържествено спретнат костюм „Армани“, Фаръл бе вече взел някои важни решения и по същество вече се бе хвърлил в битката още през нощта. Накрая се бе свързал с няколко началници, които трябваше да бъдат ангажирани в неговия план, като им каза да дойдат при Лу в седем сутринта.