Лупе и още трима латиноси бяха насядали, всеки с бутилка бира Негра Модело, в нещо като дневна. Тя би била достатъчно широка, ако не бе претрупана с вещи в безпорядък. Имаше телевизор с огромен плосък екран, ниска масичка за кафе от тъмно стъкло, метална скамейка, две кушетки и три кресла Баркалаунджър. Покрай тези обичайни вещи, Лупе или някой друг складираха разни неща както им падне. Покрай стените, върху пода бяха сложени каси бира или текила — наченати или още затворени — използвани кутии за пица, купища от списания: порно, за коли, за бойни кучета и прочее. Трите прозореца — два на едната стена и още един на другата — нямаха завеси и дори през този мрачен ден стаята изглеждаше добре осветена.
Когато Езтли и Роу влязоха, Лупе се изправи. Той и Езтли се поздравиха с прегръдки и тупване по гърдите. После Лупе делово кимна на Роу и каза нещо на испански. Езтли отговори, после преведе за Роу:
— Казва, че това е добър начин да търсиш хора. Като обявиш награда.
Роу сви рамене.
— Всичко е добро, стига да върши работа — каза той.
— Тука е вашият човек, Хектор. — Лупе заговори на английски заради Роу. Той посочи към един от мъжете, който се залюля напред върху своя Баркалаунджър, чувайки името си, после се изправи. Приятно очакване и услужливост бяха изписани на лицето му, ръцете му бяха стиснати пред гърдите.
Роу го погледна и се засмя.
— Това момче изглежда сякаш ще се напикае всеки момент. — Отново се чу смях, подобен на кучешки лай. Същевременно Роу направи знак към Хектор и дребният работник подскочи, сякаш го бе ударил ток. Всички други се изкискаха. Роу се изправи и се засмя отново, после се обърна към Лупе:
— Кажи му, че не хапя. — После се обърна към Хектор направо: — По-спокойно, Хосе, не хапя.
— Хектор — каза с треперлив гласец мъжът.
— Хектор, Хосе, все тая. Да си дойдем на думата, къде е Глория?
Хектор хвърли жален поглед към Лупе, който тутакси го разтълкува на английски и каза:
— Първо парите.
— Първо парите? Естествено — с драматична въздишка и дълбоко кимване Роу бръкна в предния джоб на джинсите си и извади дебела пачка сгънати стодоларови банкноти. Като протегна ръка към Лупе, той каза: — Искаш ли да ги преброя пред вас?
— Не — каза Лупе. — Ако не са точно, той ще ни каже. — После погледна към Хектор, чиито очи бяха приковани в банкнотите. — Е, Хектор, тези хора са били пътя дотук, за да говорят с тебе. Време е да им кажеш каквото знаеш.
Хектор извади мобилния си телефон.
— Нали това е жената, която търсите. — Той посочи снимката на дисплея.
Роу я позна тутакси.
— Точно така. Къде е тя?
Но Хектор, разбирайки може би, че държи положението само преди да е изгърмял козовете си, изписа на лицето си извинително изражение и каза на английски:
— Съжалявам, но преди това бих искал да получа парите си.
— Ето ти ги парите — каза Роу, посочвайки пачката и погледна към Лупе: — Дай му проклетите пари.
Лупе отново се обърна към Роу.
— Какво ще прави той с всичките тия мангизи? Къде ще ги сложи? Има ли изобщо банкова сметка? Аз искам да му спестя доста неприятности.
— Мен какво ме засяга всичко това? — каза Роу.
В крайна сметка Лупе неохотно подаде пачката, после мина отново на испански и каза нещо на Хектор, който просто взе банкнотите, кимна удовлетворено и ги набута в джоба на панталоните си.
Роу се обърна към Хектор.
— Окей, ти си взе парите. Казвай сега.
От другия джоб на панталона Хектор извади сгънато парче хартия, отвори го и го подаде на Роу. Той видя името ГЛОРИЯ СЕРАНО, изписано с молив и печатни букви, улица, адрес и думата Сънивейл най-отдолу. Роу посочи името и попита Хектор:
— Значи, Глория Серано.
— Да.
— Знаеш ли със сигурност, че живее на този адрес — каза Роу, после друга мисъл му мина през главата. — Какво правим, ако излезе, че адресът не е точен?