— Има ли този Център средства за наблюдение?
— Да.
— Въз основа на казаното от лабораторията, прехвърлихте ли някакви фотоси от средствата за наблюдение?
— Да.
Дженкинс извади една черно-бяла снимка на БМВ Z-4 „Роудстър“ и я отбеляза като веществено доказателство.
— Според данните от средствата за наблюдение, кога е заснета тази снимка?
— Около времето, когато кучето е било отровено — каза той.
— Можете ли да видите регистрационния номер на тази кола? — Тя извади заверен документ от Департамента по моторни превозни средства, маркира го като веществено доказателство и го подаде на Фаръл. — Кажете на Голямото жури, господин Фаръл, въз основа на снимката и на този документ, чия кола е била паркирана пред Центъра точно преди да бъде отровено кучето ви?
— Според регистрационния документ — каза Фаръл — тази кола принадлежи на Роу Къртли.
Дженкинс направи дълга пауза, около минута, преди да завърши.
— Въпроси от Голямото жури? Господин Фаръл, вие сте свободен.
След като, подобно на другите свидетели, получи от председателя напомнянето да не обсъжда своите показания, Фаръл стана. Кимвайки сдържано на минаване край Дженкинс, той излезе от залата.
Слязъл в кабинета си, Фаръл затвори и заключи вратата зад себе си. Осъзнаваше с цинична откровеност страшната стъпка, която беше направил и цялото му тяло се тресеше от вътрешно напрежение. Отивайки до масата за джаги, той стисна две от ръчките и се отпусна върху тях с цялата си тежест, след което, затваряйки очи, преглътна мъчително, за да не повърне.
В миналото бе преодолял трудни моменти: много от съдебните дела, проваления си брак, проблеми с децата, всякакви проблеми в живота. Но никога преди не беше губил напълно вяра в себе си като добър човек, честен човек, с добър характер. И току-що бе направил — по своя воля, преднамерено, съзнателно — точно това.
Фаръл не се самозалъгваше. Съзнаваше, че това, което беше казал и показал на Голямото жури можеше да бъде от второстепенно значение — дори тук той беше стъпил на тънък лед. Но знаеше също, че начинът, по който го беше направил, излизайки като свидетел на собственото си дело, беше най-малкото непрофесионален, ако не и откровено неетичен. Направил бе нещо, което не трябваше.
В залата на Голямото жури никой не можеше да оспори неговата власт. Тя беше фактически абсолютна и следователно абсолютно податлива на корупция. Спомни си какво му каза Трея Глицки през първия му ден на новия пост: че неговият предшественик Кларънс Джакман беше останал толкова дълго, защото се бе пристрастил към властта. И сега Фаръл ясно разбираше какво тя бе имала предвид.
Това беше неговият Рубикон: той бе постъпил нечестно, знаеше, че е нечестно и пак щеше да постъпи нечестно при подобни обстоятелства.
После изведнъж бурята в него се уталожи до спокойно приемане на нещата. Той отпусна мъртвата хватка върху ръчките на масата за игра, усети отново собствената си тежест върху краката си. Наблюдавайки сякаш отвисоко разбитите остатъци от своята съвест, той не чувстваше нито мъка, нито вина, а само повей на тъга и съжаление заради предишната си благородна привързаност към правилното и честното, последен спомен от идеализма на неговата младост.
Имаше само едно нещо важно за него сега: в свещената потайност на онази зала, Дженкинс да получи дванайсет гласа.
34.
— Съжалявам, Ейб — каза Аманда, — но изглежда не мога да спра да плача.
— Няма лошо да плачеш. Ние позволяваме да се плаче в правозащитната система, дори го насърчаваме понякога. — Глицки се опита да го обърне на шега, но без успех.
— Дори не знам защо съм толкова разстроена. Дали заради кучето, глупавата кучешка красавица. Или просто се разтоварвам. Или Мат. Искам да кажа, Мат… Още не мога да повярвам… — не можеше да продължи и поднесе кърпичката към очите си.
Глицки я обгърна с ръка. Тя беше слязла до неговия кабинет с надеждата да сподели с него предстоящите добри новини за обвинението, но мъката я връхлетя внезапно. В крайна сметка, не можеше повече да издържа притисната между стените на Съдебната палата. Глицки й даде назаем мушамата си за дъжд и те бързо слязоха по задните стълби към Брайънт стрийт и вече се разхождаха в мъгливия, студен и ветровит ранен следобед.
— Знаеш ли какво друго не мога да спра? Не мога да спра да мисля, че трябва да го убия — каза тя. — Просто жадувам за това обвинение и после искам той само да си помисли за съпротива при ареста и да го убият.