Глицки усещаше как кръвта бие в слепоочията му и в центъра на челото му.
— Виж, този тип е опасен като чума и вече е там. Той дебне тази Глория. Вие трябва просто да пратите няколко патрула да проверят какво става. Трябва да има присъствие! Там сигурно всички живеещи са латиноси, ако видите мъж, който е външен, вижте му личната карта. Ако е Къртли, задръжте го. Ако обвинението вече е излязло, приберете го.
— Предлагате да проверяваме врата по врата?
— Да. Точно така. Трябва!
— Бихте ли ми продиктували пак вашето име?
— Разбира се. — Глицки вдъхна дълбоко, за да потисне напрежението си, после каза името си буква по буква. — Аз съм началник на отдел „Убийства“ в Сан Франциско.
— Добре. Разбрах ви. Ще пратя патрул.
— По-добре повече от един.
— Ще видя какво мога да направя — отговори гласът след кратко мълчание.
Въпреки че дори на ченге като него не бе разрешено да използва мобилния си телефон при шофиране, Глицки се обади отново на сержант Брансън по пътя към Сънивейл. Сержантът бе изпратил две патрулни коли към „Денис Роуд“, но полицаите не бяха видели нищо подозрително там. Патрулите бяха счели за неуместно да проверяват врата по врата.
Глицки се обади отново до Южната станция в Съдебната палата и се свърза със сержант Харис, който продължаваше да наблюдава GPS-а. Разбра, че колата на Роу е напуснала Сънивейл и се намира вече на магистрала 280, движейки се на север, вероятно се връщаше към Сан Франциско. Наблизо нямаше никакви патрули, магистрални или местни, и не можеше да се започне физическо проследяване. Но Харис увери Глицки, че щом излезе обвинението, ако излезе, въпросът ще бъде решен. Полицията можеше да изпрати кола и да прихване Роу — трябваше известна координация с мобилните патрули, но това не беше проблем.
Глицки знаеше, че той е прав. Заради неговата история с Роу, тъй като шефката на полицията не искаше нищо лично, което да оплеска ареста, Лапиър стриктно държеше Глицки настрана от вземането на решения. Тя си имаше стратегия да осигури обвинение за Роу и да го върне в ареста. Шефката събираше специален екип за операцията и доколкото Глицки бе чул, полицаите щяха да бъдат при къщата на Роу или наблизо, където да изчакат връщането на младия Къртли.
Ако, разбира се, Голямото жури можеше до края на деня да вземе решение за обвинение по първите две убийства.
По това време Глицки бе вече на две трети от пътя до Сънивейл. Той още можеше да бъде полезен. Имаше свои си причини да открие Глория Гонсалвес.
Докато караше към полуострова, облаците се бяха събрали и потъмнели. Пронизващ студен дъжд вече удряше по предното стъкло, когато Ейб зави по „Денис Роуд“. Скоро Глицки влезе в улица 900, за щастие сравнително къса. Гаснещата светлина едва се прецеждаше през облаците, но беше достатъчна, за да се види, че нито една от двете коли на Роу не бе паркирана върху бордюра.
Без да знае още къде иска да отиде, Глицки паркира наслуки успоредно на бордюра. Изчака, надявайки се дъждът да поспре, тъй като за жалост имаше само яке — беше заел мушамата си на Дженкинс за разходката из града и Аманда сигурно още я носеше. В крайна сметка се отказа да чака, тъй като на дъжда не му се виждаше краят. Изскочи от колата и пробяга до най-близката къща, която светеше. Скри се под козирката на входната врата и натисна звънеца.
След малко вътрешната врата зад стъклото се отвори със скърцане и женски глас попита:
— Кого търсите?
Глицки никога не получаваше повече от твърде резервиран прием при неочакваните си посещения, а понякога го посрещаха с неприкрит страх. Какво да очаква един едър чернокож мъж с дълъг, напречен белег през устата? Жената отсреща не направи изключение. Така че той просто извади картата си и се представи, после продължи:
— Търся жена с малко име Глория, която живее на тази улица, фамилията й беше, а може би още е, Гонсалвес. Мисля, че тя е може би в опасност и желая да говоря с нея.
Жената дори не благоволи да отвори вратата докрай, просто каза нещо от рода на „съжалявам“ и затвори.
Глицки не желаеше да губи време в надеждата да промени мирогледа й за полицаите, които ходят по домовете, за да събират информация. Съобрази, че тя може би познава само хората от съседната къща, затова прескочи следващата ограда, после и съседната, тичайки под дъжда. През няколко къщи, още една имаше запалени светлини и той отново позвъня. Този път обитателят бе един афроамериканец на средна възраст, който широко отвори вратата си и се усмихна.