— Не се ли намокрихте достатъчно навън? — каза той.
— Горе-долу. — Глицки му показа картата си и му обясни за какво става дума.
Човекът се замисли само за кратко.
— Това ще да е Глория Серано. — Той излезе навън и застана до Глицки при малкия портал, стараейки се да бъде в помощ. — Натам е, четвъртата къща от другата страна, със сините жалузи. Тя добре ли е?
— Надявам се — каза Глицки, — благодаря ви.
— Имате ли нужда от помощ?
— Не. Помогнахте ми достатъчно. Благодаря ви.
Половин минута по-късно Глицки позвъни на Глория. Изглежда вътре имаше няколко души. Усети се някакво вълнение — детски възклицания и после властен мъжки глас. Когато вратата се отвори, Глицки отново показа картата си на очевидно разгневен и разтревожен латиноамериканец, който изглеждаше около четирийсетгодишен. В дясната си ръка той държеше ръжен, вероятно от камината си. Изглеждаше готов да го използва и при най-малкото предизвикателство.
— Е?
— Ейб Глицки, отдел „Убийства“, Сан Франциско — каза инспекторът. — Homocidio. Comprendo?
Отзад, неголямата дневна изглеждаше добре осветена. Две малки момчета се взираха в Глицки иззад краката на баща си. Ейб срещна погледа на жена, седнала на кушетката, която държеше малко дете в скута си. Чувайки името на Глицки, тя стана и се появи в светлината на лампата.
— Роберто, всичко е наред — каза тя. — Аз го познавам. Пусни го да влезе.
Глория подаде на Глицки малка хавлиена кърпа да си подсуши главата и окачи подгизналото му яке на гърба на един стол над вентилаторна печка. Къщата беше спретната и подредена, макар и скромна. Вътре беше топло и прозорците бяха събрали капки охладена пара. Глицки седна срещу Глория, встрани от Роберто, на уютна масичка с ламинирана повърхност. Тя отново взе детенцето в скута си, а бащата нареди на момчетата да седят на кушетката без да вдигат шум, което те изпълниха без възражения. На Глицки му изглеждаше, че в стаята има достатъчно напрежение, за да пламне изведнъж и да се изпепели.
— Радвам се, че ви намерих невредими — започна Глицки.
Тя се усмихна учтиво, но с очевидно усилие.
— Добре е, че ви виждам. Аз също се радвам. Има ли проблем?
Облекчението да я види жива и невредима беше основно за Глицки в момента, но имаше да върши работа…
— Е, може да има проблем. Не знам дали сте чула, но Роу Къртли бе освободен от затвора.
Тя хвърли поглед, предупредителен, може би, на съпруга си, после поклати глава в знак на отрицание. Привлече детенцето по-близо, обгърна го с ръце, после започна да го люлее на коляно.
— Как стана това?
— Той обжалва присъдата „виновен“ и сега трябва да бъде съден отново. Междувременно го освободиха под гаранция.
— Защо са го освободили?
— Нямам добър отговор за това. Важното е, че е навън. Та значи не ви се е обаждал?
— Не. Защо трябва да ми се обажда?
— Той може би иска да ви окаже натиск. Вероятно би искал да се откажете да свидетелствате. Защото, ако има нов процес, ние ще се нуждаем отново от вашите показания.
— Но аз вече съм го направила миналия път.
— Да, зная.
— То не важи ли отново? Това, което казах.
— Важи. Но би било по-убедително да го кажете отново пред журито.
— Съжалявам — каза тя, — но не мисля, че мога да го направя още веднъж.
Глицки, разбира се, никога не бе мислил, че ще е лесно да я убеди.
— Мога да разбера как се чувствате — каза той. — Но се е стигнало дотам вие да сте най-важният свидетел от миналия процес и ние се надяваме на вас да го пратим обратно в затвора.
Глория отново погледна към съпруга си, чийто поглед не беше мръднал от Глицки и чието лице оставаше каменно, откакто бе седнал.
— Как се е стигнало дотам? — попита Глория. — Какво става с другите свидетели? Какво става с Фелисия?
Глицки спря за малко и си пое дъх, преди да изплюе камъчето.
— Фелисия е мъртва.
Глория се прекръсти с треперещи устни.
— Тя изгоря — каза Глицки.
— След като Роу излезе от затвора?
Колебливо мълчание, след това кимване.
— Да.
— Той е убил Фелисия?
— Вероятно. Това не е невъзможно.
Внезапно Роберто проговори.
— Тя не може да направи това отново — каза той. — Това е всичко.