Виждайки името „Уес Фаръл“ на дисплея, Ейб започна направо:
— Кажи ми, че вече имаме обвинение!
— По-добре късно, отколкото никога. Получихме обвинението. Преди петнайсет минути.
— Алилуя.
— Аз си казах същото. Съжалявам, че не ти звъннах по-рано, мислех, че Вай трябва да научи първа.
— Напълно вярно. Тя прати ли екипите на място?
— Не още. Току-що й звъннах. Последно тя научи от GPS службата, че той вече се е върнал в града, някъде от полуострова.
— Сънивейл — каза Глицки, — той намери Глория Гонсалвес.
— Майната му, господи, не… — Гласът на Фаръл стана глух. — Нали не искаш да кажеш…
— Не. Просто заплаши децата й. Сега тя казва, че няма да свидетелства срещу него. Би било много трудно да я върнем в съдебната зала.
— Е, може би когато разбере, че той е пак в пандиза…
— Точно на това се надявам и аз. Впрочем, каза ли шефката кога ще могат да тръгнат?
— Каза, че трябва да събере войнството. Част от тях очевидно вече са се прибрали вкъщи, така че са на повикване. Освен това тя първо трябва да разбере къде отива Роу. От последната информация отгатна, че си отива у дома.
— Отгатна?
— Той е в града по 19-то авеню, което води натам. Имаш ли някакво друго предположение?
— Не, мисля, че не…
— Обаче…?
— Нищо. — Глицки не искаше да критикува шефката си, която бе стояла твърдо зад него въпреки сериозния и непрекъснат натиск, който й бе оказван. Обаче, вътрешно той се ядосваше, че тя не бе изпратила „опашка“ след колата на Роу на минутата, когато е влязъл в града, и дори по-рано. Но също като Ейб, а може би дори повече, тя се бореше с бюджетните проблеми.
— Просто искам да видя Роу в ареста — добави Глицки.
— Така ще бъде, след не повече от два часа, може би — каза Фаръл.
— По-добре по-скоро.
— Искаш ли да звъннеш на Лапиър и да й го кажеш?
— Не — каза Глицки, — не мисля, че ще бъде от полза.
Предната вечер Джон Дърбин тъкмо се прибираше вкъщи, когато видя как баща му потегля от къщата на семейство Новио по алеята, водеща към улицата. Без да има представа за къде баща му може да тръгва късно вечерта в четвъртък, той го последва. Мина през Голдън Гейт Парк, след това отиде в северна посока, накрая стигна до Честнът, където видя баща си да паркира на бордюра.
След като спря на половин пресечка разстояние, Джон видя как той слиза от колата и върви до входа на голям жилищен блок на югозападния край на улицата. След като звънна, Майкъл изчезна във входната врата.
Джон го последва минута по-късно, спря пред пощенските кутии и се зачете в имената на обитателите. Когато видя името Сатоу, отначало не можеше да повярва, после се почувства съвсем наясно. Усети, че стомахът му се обръща и го притисна с ръка.
Баща му и Лиза!
Колко противно, шибано и просташки биещо на очи!
Мислеше ли баща му, че може да прикрива това и да се измъква? Мислеше ли, че всички други са лековерни глупаци?
След всичко това, Джон и не помисляше да се връща у дома. Остана при най-добрия си приятел Рич и отиде на училище във вчерашните си дрехи и почти без да мигне.
Днес той през целия ден бе кипял от гняв и черна злост се надигаше в него час след час. След като бе свършил училище, първо се бе върнал у Рич. После бе решил, че трябва да действа след вчерашните си разкрития, да извади всичко на показ. Така че се бе върнал у Новио към пет без четвърт, горе-долу когато дъждът се отприщи.
Още не бе решил със сигурност какво точно щеше да направи. Но все нещо…
Бе се върнал в къщата, без да е нужно да обяснява на леля си Кейти. Тя бе още разнебитена — като всички други, извън проклетия му баща — от жестоката реалност, че майка му беше убита. Той се качи на горния етаж до спалнята, която споделяше с брат си Питър, взе душ, после се излегна върху леглото и лежа със затворени очи някъде към половин час, докато брат му се върна.
— Хей!
— Къде беше, Джон?
— У Рич. Не за дълго. А по-рано снощи… знаеш ли какво правих снощи?
— Че то си е твоя работа. Кой го е грижа?
— Тебе. Ти трябва да знаеш. Проследих татко.
— Кога?
— Когато излезе. Знаеш ли, че той излезе?
Питър поклати глава.
— Аз съм закъртил рано. Нищо не съм усетил. Ти си го проследил? Защо? И докъде?