— Е, слънцето грее и тук.
С кисело изражение Глицки хвърли поглед нагоре-надолу по високите прозорци на кабинета.
— Я, тук било само 12 градуса. Долу беше 28. Шестнайсет градуса разлика!
— Лейтенантът също е блестящ математик. Но, мога да кажа, рядка наслада е да те видя щастлив, дори само почти щастлив. Мислиш ли, че това може да има нещо общо със семейство Къртли?
— Не го изключвам — каза Глицки, на свой ред хапвайки фъстък.
— И колко случая се изчистиха, че си почти щастлив?
— Е, като не броим преразглеждането на делото, най-малкото Фелисия Нунйес, Мат Люис и Джанис Дърбин. Без да споменавам Герт, кучето на Уес. Плюс поразиите, които Роу няма шанс никога да направи на Глория Гонсалвес, на децата й, на моите деца или на нечии други…
— Без да се хващаме за дреболии — каза Харди след нерешителна пауза. — Но последния път, когато говорехме, ти каза, че има един малък проблем с Джанис Дърбин?
— Всъщност не — поклати глава Глицки. — По-скоро теоретично. Нямаше да можем да го докажем пред Голямото жури. А сега не е и нужно.
— Добре.
— Какво добре?
— Нищо — махна с ръка Харди. Още един фъстък бе сдъвкан. — Не бих искал да съм непосредствената причина да се сринеш в обичайните си страхове.
— Няма как. Точно сега съм във висините на живота си, твърде вкопчен в чувството. — Глицки се облегна в стола на колелца и се захили.
— Ако продължиш с това неестествено веселие, Бог ми е свидетел, ще викна Бърза помощ.
— Да подхванем „Би Джей Томас“ — каза Глицки.
— Знам я. „Дъждовни капки“, „Хубав ден, Чарли“ — усмихна се Дизмъс. — Знам всяка песен, която приятелите ни от университета някога са подхващали.
— Разбира се. Не очаквам друго, при твоята жива памет.
— Добре тогава. С моята жива памет, трябва да ти кажа, че Роу Къртли има неподлежащо на съмнение алиби както за Джанис, така и за Мат. Това не е теоретично, както казваш. Това е факт.
— Е, ние никога няма да знаем със сигурност, защото родителите му бяха при Дърбин, а икономът го оправда тогава, когато убиха Мат. Доколкото и тримата са мъртви, предпочитам да вярвам, че и двете алибита ще останат под въпрос. Като получиш безплатен подарък от Всевишния, склони глава и кажи „Благодаря ти, Боже“. Тези случаи са приключени, Диз, и закрити. Това трябва да поддържаме. Това ти казвам аз, разбираш ли какво ти казвам?
— Не споря — каза Харди. — Ти знаеш по-добре. — Харди отново се изхили. — Както великият бас китарист Рей Браун каза веднъж: „Просто дойдох в града да се почерпя с шибаняците“.
Аманда Дженкинс се чувстваше не по-привлекателна от ряпа.
Тя беше спала по не повече от три часа на нощ, след като бе научила за Мат. А последния уикенд — въпреки несъмненото приключване и въздаденото небесно правосъдие, въплътено в смъртта на семейство Къртли и техния иконом — беше още по-изнурена. Тя бе имала връзка с Мат повече от година, но не бе срещала родителите му, нито трите му сестри, нито по-големия му брат. Въпреки това, в събота тя бе включена в разширения семеен кръг за помпозното опело в „Свети свети Петър и Павел“ на площад Уошингтън, след това за погребението в Колма, след което бе седяла между майка му Нан и сестра му Паула на приема във Фиор Д’Италия.
Това мъчение бе продължило някъде докъм седем. После тя и Нан — оттогава най-добра нейна приятелка — бяха отишли на старомодна шумна разпивка по Северния бряг, където се скачиха с няколко помощник окръжни прокурори и ченгета, които също идваха от погребението. Въпреки алкохола, или може би точно заради него, тя вчера, в неделя, се събуди преди изгрева и поплака доста, почти непрестанно до късния следобед. Чак тогава нейният смазващ махмурлук започна да изчезва и Аманда си позволи двучасова дрямка. В неделя вечерта тя пи малко по-умерено, яде малко китайска храна вкъщи и отново не можа да заспи до три сутринта.
Така че, когато дойде в полицейската лаборатория в девет и половина, тя беше наясно, че е далеч от най-добрата си физическа форма. Все пак, трябваше да играе картите, които бяха в ръката й. Знаеше, че нейните козове са краката й, така че би било глупаво да не ги разиграе. И тъй, тя беше в тъмнозелена минипола, възможно най-късата, а за връхна дреха носеше безмилостно втален спортен пуловер. Всичко това върху триинчови токчета. Като се огледа в огледалото преди да излезе, беше основателно сигурна, че никой няма да си губи времето да открива бледността на лицето й, хлътналите й бузи, зачервените й очи.