— Той е бил там, Ейб, в Дърбинови. Той трябва да е бил там.
— Да, знам. Но ще бъде по-добре да сме сигурни, Дарел. Иди и я разпитай. Винаги е по-добре да сме сигурни.
39.
Джон Дърбин бе повикан по време на час по английски и трябваше да напусне класа си, помолен да се яви при директора. Когато се появи и каза името си, секретарката му нареди да отиде в една от заседателните залички в края на малък коридор, излизащ от главното фоайе.
„Какво, за бога, е станало този път?“ — мислеше си той, докато стомахът му се свиваше и главата му се въртеше. Стигна до третата стая отдясно и почука.
Вратата се отвори навътре и той влезе, без да вижда баща си. Джон се огледа наляво и дясно, гневен и объркан, като хванат в капан.
— Няма какво да правя тук. Пусни ме да изляза.
Майкъл Дърбин здраво стоеше на позиция, държейки вратата затворена зад себе си.
— Исках да разменя няколко думи с теб — каза той, — после си свободен да си ходиш.
— Свободен съм да си ходя сега. Нямам какво да ти кажа.
— Добре де, но това е важно за един от нас. Имам да ти кажа нещо, кратко и ясно. Не съм убил майка ти. Не знам как това ти е влязло в главата…
— Не знаеш? Мислиш, че ние, другите, през цялото време не чувахме… не усещахме твоята агресия ли?
— Не беше винаги, не и през цялото време. Спорехме понякога. Родителите го правят от време на време. Не съм я убивал. Опитвахме се да излезем от напрегнатото положение, така че да можем да останем заедно. Малко повишавахме глас, от време на време.
— Ха-ха! Малко ли?
— Е какво толкова, Джон, какво толкова? Имахме сериозни различия във възгледите. Разбираш ли?
— Зная за какво бяха споровете. Или поне основният…
— Знаеш? Тогава можеш да ми кажеш.
— Ти и Лиза. Това беше. Какво ще кажеш?
— Е, това е просто напълно невярно, това ще ти кажа. — Ръцете на Майкъл бяха скръстени на гърдите му, пазейки вратата, бранейки него самия. Сега той ги отпусна настрани. — Не мислиш ли, че можем да седнем за малко?
В стаята имаше маса и четири стола. Джон се поколеба, после отстъпи настрани до най-близкия стол и се отпусна в него. Баща му придърпа друг стол, без да напуска позицията си до вратата. Нямаше намерение да оставя на сина си открит път за оттегляне. Сега обаче, седнал пред нея, той се дръпна малко напред с лакти на коленете и вдигна поглед към Джон.
— Не знам как ще те убедя в това, но Лиза ми е просто приятелка и нищо повече. Така е било винаги.
— Е, добре. Ти отиде там в нощта след опелото на мама. Няма да го отречеш, нали?
— Няма. Да, отидох. Аз бях сломен от мъка, Джон. Нуждаех се да говоря с някого и усещах, че вече достатъчно съм висял при Чък и Кейти. Знаех, че Лиза ще ме изслуша. Защо ти е толкова трудно да го разбереш? Мислех, че ти, сред всички други, най-лесно ще го схванеш. Ти знаеш кой съм аз. Винаги си знаел.
Спокойният тон на Майкъл бе на път да пробие най-накрая бронята от враждебност на Джон. Той се облегна и сви ръце в скута си, шарейки с поглед из стаята. Накрая погледна към баща си.
— Добре тогава. За какво бяха тези караници? Между теб и мама?
— Не знам за кои точно караници говориш, но част от тях бяха може би за пари. Майка ти искаше по-голяма къща, като на Чък и Кейти. Искаше да отворя още един офис, ако мога. Аз не исках да го направя. Във всеки случай, исках да работя по-малко и може би да се върна към изкуството. И това е другото, мислиш ли наистина, че съм се отказал от рисуването, че не ценя творбите си?
— Не знам. Ако това е бил единственият начин да ти се махнат от главата ченгетата…
— Исусе! — Майкъл отпусна главата си и я заклати наляво-надясно. — Не знам с какво съм те заблудил толкова, за да мислиш, че съм извършил нещо подобно. Не съм, кълна ти се. Не е Лиза, не съм си късал рисунките, не съм навредил на майка ти по никакъв начин.
— Защо тогава дори не казваш къде си бил онази сутрин?
— Карах си колата. Отивах на работа. Мислех за работата, как да изкарам повече пари, тревожех се за двама ни с майка ти. Тревожех се, че Роу Къртли вече не е в пандиза. Не обръщах внимание на трафика, не усещах, че закъснявам. Ти помниш ли всички подробности за пътя си до училище днес?