— Не. Тя всъщност не беше много предразположена да говори за това. Сякаш не бе искала това да се случи, но вече не знаеше как да го спре. Наистина не се гордееше…
— Значи е искала да спре?
— Не зная. Всъщност не мисля така. Тя беше по-скоро уплашена, че се е влюбила. Не искаше да загуби семейния си живот и съпруга си. Но това момче й беше завъртяло главата, въпреки че тя бе съвсем сигурна, че е играч.
— Играч ли?
— Знаете… Купища партньорки…
— Купища партньорки? Къде ги е намирал?
Тази реплика очевидно я развесели.
— Хей, лейтенант! — ухили се тя. — Къде гледате? Всяко момче от Сан Франциско ще си намери куп жени без проблем, вярвайте ми. Изглеждате ми нещо разстроен.
— Така е, наистина — кимна Глицки. — Ако въпросният младеж не е сред пациентите й, аз няма откъде да започна да го търся. Той би могъл да бъде навсякъде.
— Мислите ли, че това е мъжът, който я е убил?
— Мисля, че може да е имал мотив, или да е дал такъв на съпруга й. Така или иначе бих искал да го намеря. Знаете ли къде им е било „любовното гнездо“? Някой мотел, може би? Апартамент? Кабинетът на Джанис?
— Защо?
— Ако е използвал кредитна карта, ще го хванем — отвърна Глицки. — Ако е плащал кеш, трябвало е да показва личен документ и ще се намери в архивите на рецепцията. Само се надявам да не е плащала Джанис…
Холи сви рамене.
— Нямам представа къде са ходили. Ако това е от значение, Джанис ми каза, че е идвал минути след края на работното й време — отвърна тя след кратка пауза. — Може би някой го е виждал на рецепцията.
— Със сигурност ще попитам — каза Глицки, след което, мислено ядосан на себе си, че не се е сетил за това по-рано, той благодари на Холи и продължи от врата на врата по коридора, след което се качи на третия етаж. В края на деня бе успял да говори с поне един човек от всичките двайсет и два частни офиса в сградата. С изключение на Холи, никой не бе познавал Джанис отблизо.
40.
Чакайки Майкъл Дърбин да се прибере в дома на семейство Новио след работа, Глицки бе седнал сам в трапезарията на чаша чай, който Кейти му бе донесла. След миг тя се появи в коридорчето пред кухнята и влезе с поднос, върху който имаше чинийка сладкиши и кафе във фина порцеланова чашка, украсена с китайски мотиви. Глицки я гледаше как поставя подноса върху масата. Сядайки срещу него, тя взе китайската си чаша внимателно, сякаш се боеше да не я счупи.
— Как се справяте? — попита Глицки загрижено.
— Не се ли вижда? — отвърна тя с измъчена усмивка. — Ако не върша нещо, всеки миг, когато умът ми се връща към Джанис, се чувствам сякаш пропадам. Знаете ли, тя не ми беше просто сестра. Беше най-близката душа на този свят.
— Мислила ли сте да се консултирате с някого?
— Имате предвид някой психотерапевт ли? — Тя поклати глава. — Няколко други приятели също ми препоръчаха. Може би ще го направя. Въпреки че нещо ми казва какво всъщност ми трябва. И това е време. Времето, което точно сега сякаш е спряло и ми се вижда като непосилен товар.
— Да, така го усещате — отвърна Глицки. — Времето се точи бавно. Познато ми е.
Кейти вдигна чашата си, но не отпи, а я върна на масата.
— Случвало ли ви се е? — попита тя. Погледът й леко се оживи.
— Първата ми жена — отвърна Глицки. — Почина от рак много млада.
— Съжалявам…
— Беше много отдавна — отвърна Глицки, свивайки рамене.
— Като ви слушам, сякаш още боли…
— Понякога. Но най-често си спомням добрите времена — отвърна лейтенантът и погледна настрани.
— Добрите времена… Понякога мисля, че никога няма да се върнат отново — каза тъжно Кейти. — Точно сега ми се струват толкова далечни, като в друг свят…
— Знам. Виждал съм това и у другите, и у себе си.
— Боже, а как беше всичко съвсем доскоро! Аз, Чък и момичетата бяхме седнали тук, около тази маса, преди месец, не повече. Всеки се справяше с живота, всеки се смееше и обичаше другите. Беше седмица, преди да стана на четирийсет… Чък съчини някаква безумна песен, която се канеха да пеят на моя празник. „Стара, стара, наистина стара“ или нещо от сорта, това се пее в хор. „Да бе да, стара е тя“. После момичетата съчиняват за себе си по един стих, духовит и направо жесток, но и забавен същевременно. Всички се забавлявахме до скъсване. Сега виждам децата толкова тъжни, а Чък и аз сме затънали в този ужасен страх и несигурност. — Тя се втренчи в Глицки с полумъртъв от умора поглед. — Мисълта, че някога бихме могли да имаме такива времена, безгрижни и щастливи, изглежда просто невъзможна.