Очите на Глицки се стрелнаха към прозореца. Явно не мислеше за сандвича от еврейски ръжен хляб с лук и наденички от черен дроб, който сервитьорката току-що бе оставила пред него.
— Знам, че ми е познато името — каза той.
Трея тъкмо забождаше виличката в своето пастрами с швейцарско сирене. Парчето бе по-голямо, отколкото можеше да отхапе наведнъж. Тя спря вилицата на половината път.
— Да не е някоя от старите ти изгори?
— Никоя от мойте изгори не е била стара. Всъщност, като се замисля, ти си най-старата ми любима на години. И даже ти никак не си стара!
— Благодаря за комплимента, ако мога така да се изразя. Може би съм имала предвид „бивша“, а не „стара“. Прощавай за грешката! — пошегува се тя. — Боже, колко неловко се чувствам!
— Неловко наистина — отвърна Глицки. — Но не е бивша любовница. Просто нейното име някак си изниква… Мотае се из главата ми. Фелисия Нунйес.
— О, не се притеснявай, ще се сетиш.
— Да, до Коледа ще се сетя — каза Глицки, след което отхапа разсеяно от сандвича си. — Съжалявам — каза той, след като преглътна. — Знам, че нашето правило е да не споменавам работата, когато сме излезли на среща.
— Сигурен ли си, че е свързано с работата? — попита Трея. — Имам предвид, тази жена, която си познавал, има ли нещо общо с работата ти?
— Напълно съм сигурен.
— Е, ако искаш говори за нея — успокои го Трея. — И аз понякога съм нарушавала нашето правило. Мога да ти дам и примери.
— Благодаря за позволението, Трея. Въпреки това, не съм сигурен, че бих искал да обсъждам работата. Нямах свободни инспектори за последния случай, затова трябваше сам да се кача в колата и да запретна ръкави, и то в петък вечер, въпреки че си бяхме уговорили среща само за нас двамата. В това е и целият проблем. Чак като започна да говоря, усещам колко съм бесен. И да ти кажа, това няма да е последното убийство преди моите хора да приключат своите случаи. Този проблем само ще се влошава оттук нататък, и то само заради ужасно обърканите идеи на идиотите, които този град избира на най-ключовите позиции. Какво да ти кажа, те никога няма да си научат урока.
— Добре е, че не искаш да говорим — каза Трея. — Усещам, че и на теб самия ти е неприятно да мислиш за тези неща.
— Да.
— Зная. Така че нека да пропуснем тази част… Кажи по-добре каква е тази Фелисия Нунйес.
— Тази от днес, или тази, която си спомням?
— Може би тя е една и съща. Арестувал ли си я преди?
— Не, не мисля така… Спомням си всички хора, които някога съм арестувал.
— Окей. Може би е била потърпевша, как мислиш?
Глицки поклати глава, напълно забравил за едва започнатия сандвич.
— Не зная, мила. Арни Бекър казва, че името се срещало доста често, но аз не мисля така.
— Може би е кандидатствала при теб. Да си я интервюирал случайно? Или, нека да помисля… Да не е била свидетелка по някой случай.
Глицки замръзна на място, след което вдигна ръка към устата си. Ясносините му очи се стрелнаха към тавана. Трея знаеше кога да го остави на мира. Беше хванал някоя диря.
— Боже мили! — прошепна той, без да сваля ръката от устата си. Ейб Глицки рядко изглеждаше притеснен и още по-рядко споменаваше името Господне в ежедневни разговори. Трея рядко го беше виждала толкова разтревожен.
— Какво има, Ейб?
Той свали ръка и каза с привидно спокойствие:
— Роу Къртли.
— Ох, пак ли той, за бога! — възкликна Трея. Никак не искаше да чува отново името, което от няколко седмици постоянно мътеше водите в окръжната прокуратура. — С него ли е свързана?
— Тя беше една от двете основни свидетелки на първото дело; трябваше да изиграе основна роля и на следващото. Но сега явно това няма да стане, нали е мъртва, сещаш се…
Трея помълча известно време, сетне каза:
— Да, явно. Това просто ще оправи деня на Уес!
— Трябва да му звънна, и то сега.
— Не бързай — отвърна Трея. — Може би Роу все пак няма нищо общо с тази Фелисия Нунйес.
Глицки, който вече набираше Фаръл на мобилния си телефон, погледна към небесата.
Уес Фаръл тъкмо бе преполовил речта си на ежегодното събиране на емигрантите, което се провеждаше на булевард „Валенсия“ в Мишън Дистрикт, когато телефонът му завибрира. Той мислено се прокле, че изобщо бе взел проклетата джаджа със себе си. Знаеше добре, че не е сред великите оратори в историята на човечеството и никак не обичаше да го разсейват. Въпреки това му се струваше, че до момента се справя доста добре — говореше за неща, които наистина вземаше присърце; обясняваше как окръжната прокуратура прави всичко възможно, за да защити от престъпността емигрантската общност в Сан Франциско.