Глицки още не бе решил защо точно е дошъл. Разбира се, разследваше убийство, а основният заподозрян бе един от обитателите на този дом, който наскоро бе пуснат от затвора. Това бе напълно вярно. Но също така нямаше съмнение, че нещата, които Уес му бе казал по-рано същата вечер, бяха верни. Нямаше нито доказателства, нито разрешително за обиск. Роу със сигурност имаше алиби и най-вероятно изобщо би отказал да го приберат доброволно. Семейство Къртли бяха не само богати; те вече бяха придобили солиден опит в разправиите с органите на реда и в провалянето на всички техни усилия. Глицки бе напълно сигурен, че още щом се появи на вратата, те щяха да повикат своя адвокат и знаеше, че ще трябва да се изправи срещу него с празни ръце.
Но на лейтенанта изобщо не му пукаше.
Той държеше цялото семейство да разбере, че вече е по дирите им. Искаше да им припомни, че въпреки парите им и несметните им богатства, последния път той бе излязъл победител; трябваше да им покаже, че и този път ще спечели. След убийството на Фелисия Нунйес, той все пак щеше да издейства задържане поради „особени обстоятелства“, нещо, което не му се бе удало преди заради грешката, допусната при делото „Сандовал“. Може би дори щеше да успее да доведе нещата до смъртна присъда, защото вече му бе ясно, че Роу заслужава единствено такава.
Желанието му беше детинско, недисциплинирано, и някак примитивно. Глицки разбираше това добре и донякъде го беше срам. Все пак имаше непреодолимото желание да покаже на това опасно и безскрупулно семейство, че щетите, които бяха нанесли на кариерата му, не го бяха пречупили, и че дори бе успял да си възвърне предишните високи позиции. Въпреки че Къртли бяха дали всичко от себе си да го съсипят с клевети, очерняне и лоши намеци, той отново оглавяваше отдел „Убийства“.
Глицки отвори вратата на своя „Форд“. Когато светлинката до шибидаха светна, той погледна часовника си. Беше десет и петнайсет и отдавна бе минал часът, до който бе разрешено на полицай от Сан Франциско да проверява граждани, които не са доказани извършители на престъпление. Той знаеше, че още щом звънне на вратата, ще въоръжи семейство Къртли с основание да твърдят, че им оказва полицейски тормоз. Но вече имаше готов отговор: обстоятелствата около смъртта на Фелисия Нунйес, заедно с ролята, която бе изиграла тя на предходното дело, бяха достатъчно основание за спешен разпит с основна цел Роу да бъде елиминиран като заподозрян. Можеше дори да твърди, че им прави услуга.
Лейтенантът излезе от колата, засенчена от високите кипариси край оградата и тръгна по красивата, притихнала улица.
Прислужникът, който отвори вратата, очевидно бе нов в дома на Къртли. Глицки не си го спомняше от последния път, когато бе идвал преди десет години. Тогава имаха само портиер, а този път отвори професионален иконом. Мъжът изглеждаше на малко над четирийсет години и бе доста представителен. Имаше осанката на борец. Прилежно сресаната му коса бе гарвановочерна, прошарена тук-таме със сребристо. Тъмносивият му костюм и черната вратовръзка говореха за студена ефикасност. Ацтекското му лице остана каменно при вида на Глицки. Не го впечатлиха нито извадената значка, нито настояването на инспектора да говори с някой член на семейството.
Икономът имаше изключително дълбок басов глас без следа от акцент и говореше с преувеличена любезност.
— Имате ли среща? — попита той.
— Не. Както вече ви казах, аз съм от полицията, от отдел „Убийства“.
— Разбирам. Имате ли разрешително?
— Не. Надявам се, че ще мога да говоря с някой от семейство Къртли. Искам да ги уведомя за една наскоро възникнала ситуация.
— Можете ли да ми предадете съобщението?
— Бих предпочел да говоря лично с тях.
Мъжът замълча за миг, преди да вземе окончателно решение.
— Как казахте, че се казвате? Повторете, моля.
— Лейтенант Глицки. Отдел „Убийства“, Сан Франциско.
— Да, сър. Изчакайте, ако обичате. Ще проверя дали някой от тях е свободен — отвърна мъжът, след което се обърна и затвори вратата в лицето на Глицки тихо, но решително.
Лейтенантът се обърна и реши да се поразсее малко, гледайки алеята и улицата зад нея. Там, където свършваше градината, нямаше нито ограда, нито порта — никакви препятствия към външния свят. За първи път това му направи впечатление. Какво ли беше значението на тази липса? Какво говореше тя за семейство Къртли, как се съвместяваше с тяхната гордост и арогантност? Наистина в този квартал нямаше особено много пешеходци, а колкото минаваха, не бяха твърде опасни, за разлика от, да кажем, обитателите на Тендърлойн Дистрикт. Ала всички съседни къщи имаха огради и железни порти. Най-вероятно семейство Къртли предполагаха, че всеки се досеща кой точно живее тук. Бяха уверени, че никой не би се осмелил да ги обезпокои, защото това би означавало да предизвика техния гняв и отмъстителност. Оградата просто не беше необходима, нямаше нужда и от порта; психическата бариера беше достатъчна.