Глицки дочу приближаващи стъпки отвътре и се обърна. Вратата се отвори и на прага се появи Роу Къртли.
Младият мъж бе понапълнял малко през времето, което бе прекарал зад решетките, ала светлосините му очи и тясната, нервна челюст все още му придаваха вид на голямо, намусено дете. През няколкото седмици откак го бяха пуснали под гаранция, светлорусата му коса бе пораснала и покриваше ушите му. В затвора бе успял да се сдобие с белег на челото, който започваше малко над веждите му и се губеше в гъстата коса. Бялата му тениска без ръкави бе затъкната в панталоните и откриваше на показ две големи силни ръце с още по-ясно изразени отпреди бицепси. Явно беше, че доста е тренирал през последните години.
Виждайки Глицки, Роу се засмя презрително и поклати глава с привидно неверие.
— Ез каза, че си се дотътрил чак дотук и ни притесняваш късно вечер, и то през почивен ден. Отначало не повярвах — казах му, че със сигурност вече си се научил да не вършиш подобни лудории. Тъй че дойдох да видя лично, и ето те наистина! Бая смелост имаш, трябва да ти се признае. Пак се показваш пред дома ми. Какво, за бога, искаш този път?
— Надявах се да те елиминирам като заподозрян за едно убийство, което е било извършено днес.
— Със сигурност това си искал. Коя патица си е намерила края?
Глицки замълча за миг.
— Кой е казал, че жертвата е жена?
Лицето на Роу за миг изгуби всякакво изражение, след което на него се появи крива усмивка.
— Опа! Хвана ме, и то още на вратата. Добра работа! Може би е добре да повикам адвоката си, преди да съм се изложил още повече. Да не би да носиш диктофонче?
— Не.
Роу цъкна с език.
— Кофти. Иначе би могъл да използваш тая дреболия в съда.
— Още мога.
— Олеле, цял съм се разтреперил! Особено ако наистина е била убита някоя жена…
— Искаш ли да познаеш коя е?
— Не мисля. Няма да е никак добре, особено ако позная. Как би изглеждало това според теб? Разбираш за какво говоря, нали?
— Да. Твърде си умен, за да се хванеш на подобна елементарна въдичка, Роу. Но това, за което съм дошъл, е да те попитам къде си бил този следобед и с кого.
— Аз пък не мисля, че ти дължа каквито и да е обяснения.
— Точно така, не ми дължиш. Но и на двама ни би спестило доста проблеми, ако ми кажеш къде си бил.
— Точно това е и моята цел, сержант. Иска ми се да ти спестя доста проблеми.
— Вече съм лейтенант. Повишиха ме.
— Без бъзик? Е, поздравления, значи! Мислех си, че кариерата ти е отишла на бунището след моето дело… Все пак арестува грешния човек, нали се сещаш?
Устните на Глицки се свиха леко в ъгълчетата.
— Е, не мисля, че беше арестуван грешния човек. Осъдиха те, нали? Сещаш се…
— Какво да се сещам?
— Давай да говорим по същество. Къде беше днес следобед?
— Навън. Карах за удоволствие.
— Сам?
— Естествено. Радвам се на свободата си.
— Къде отиде?
— До долината Напа, после до Сонома. Накрая се върнах тук за вечеря.
— Спря ли някъде?
— Взех си хамбургер и шейк в „Тейлърс Рефрешър“ в Напа. Знаеш ли това място? Чудесна, проста храна. Не е като завъртените глупости, които сервират по ресторантите в нашия квартал.
— Мда — каза Глицки. — Добро място. Какъв точно шейк?
— Шоколадов.
— Чудесно. Сещаш ли се за някой там, който би те разпознал? Може би някой, който работи в „Тейлърс“?
— Нямам представа.
— А колата ти?
— Какво за нея?
— Каква кола караше?
— Z-4 роудстър. Баварец, нали се сещаш? Кабрио.
— Какъв цвят е?
— Лилав.
— Бие на очи значи.
— Хората го забелязват, да. Страшна кола е! Това ли е всичко, което искаше да ме питаш?