Тъкмо бе минало дванайсет и времето беше тръгнало към разваляне. Вятърът духаше на пориви, носейки ситен, остър дъждец. Фаръл свали прозореца на колата и вдигна поглед към изпочупените прозорци на горния етаж.
Нещо му се струваше не на място, но не можеше да каже какво точно. Нямаше опит в оглеждането на подобни сцени. Бе направил кариера като криминален адвокат, а огледите бяха работа на полицаите и следователите.
„И ето ме днес — помисли си той. — От другата страна на барикадата — главен прокурор и човекът с най-висок ранг в силите на реда в Сан Франциско.“ Работата определено не му подхождаше и шапката вече беше започнала да го стяга.
Още преди да се кандидатира за окръжен прокурор, беше известен със становището си, че всички подсъдими наистина са извършили престъпленията, в които ги обвиняват. „Моята работа е просто да ги измъквам“ — шегуваше се той. Най-често успяваше, невинаги напълно, но в повечето случаи съумяваше да им осигури по-малки присъди. В света на адвокатите целта рядко беше да се оневини подсъдимият напълно; най-често идеята беше да се намали присъдата или да се стигне до пускане под гаранция. Тъй като клиентите най-често наистина бяха виновни, един професионален адвокат като Уес почти никога не се сблъскваше с несправедливо обвинени хора.
Точно затова мисълта, че Роу вероятно е убил Фелисия Нунйес не впечатли Фаръл ни най-малко. Много от бившите му клиенти бяха убийци. Със сигурност беше съгласен, че повечето от тях не са добри хора, но бе успял да се сближи с неколцина, които изглеждаха по-човечни и споделяха неговите убеждения. Много от тях имаха близки, които обичаха — майки, приятелки, деца. Някои дори чувстваха разкаяние за това, което бяха извършили. Не всички убийци бяха изгубени души.
Точно затова адвокатската закалка на Фаръл, която бе и основата на неговия мироглед, се сблъскваше толкова често с гледните точки на Глицки и Дженкинс. След като говори с тях тази сутрин и се опита да приеме и техните аргументи, той бе убеден повече от всякога, че между него и тях двамата се издига планина.
За Фаръл законите бяха система от обективни и негъвкави правила, които обществото беше създало, за да разрешава вътрешните си спорове. Имаше твърде малко място за лавиране, за индивидуален подход. Процедурите си бяха процедури и бяха почти винаги едни и същи. Моралът не играеше почти никаква роля. И, най-важното, законът не беше оръдие, което позволява да се арестуват селективно някои, а други — не. Глицки и Дженкинс, обаче, сякаш нямаха особени скрупули да огъват правилата по един или друг начин и бяха готови да направят всичко възможно да вкарат Роу Къртли в килия. Фаръл беше убеден, че това не е правилният подход и че подобно отношение е изначално погрешно. Въпреки това Глицки и Дженкинс явно си мислеха, че имат закона, и нещо повече, моралното право, на своя страна.
Фаръл знаеше, че това е наклонена плоскост и поведението им го притесняваше не на шега. Докато миналата нощ се въртеше в леглото и си мислеше колко голяма е неговата вина за пускането под гаранция на Роу Къртли и последвалата смърт на Фелисия, той изгуби цели часове, но накрая успя да се помири със съвестта си, понеже знаеше, че е действал съобразно законите и ги е приложил съвсем обективно и справедливо. Той просто вършеше работата, за която го бяха избрали на този пост.
А какво мислеше за предложението да използва закона, за да вкара Роу зад решетките на всяка цена, без доказана вина? Струваше си, разбира се, но беше ли правилно да се постъпва така? По отношение на Роу, да. Вече го бяха осъдили за убийство и изнасилване и успехът на жалбата му пред апелативния съд изобщо не беше свързан с фактите по делото. Истината е, че изобщо нямаше място за съмнение във вината му за тези престъпления. Фаръл знаеше, че ако Роу бе дошъл от бедно семейство, никога не би могъл да си позволи да плати гаранцията от десет милиона и още щеше да е зад решетките.
Проблемът беше практически. Фаръл знаеше, че Глицки няма никакви доказателства, че Роу е убил Фелисия Нунйес. Без съмнение имаше чудесен мотив, а вероятно и алибито му не бе желязно, но Фаръл не вярваше, че може да се изправи пред журито само с това. Предложението на Дженкинс да се използва клаузата „вероятна причина“ беше разумно и може би щеше да свърши работа — критериите бяха доста гъвкави. Със или без доказателства, можеха да го приберат в предварителния арест. По този начин Роу щеше да остане на сигурно известно време, може би дори до преразглеждането на делото за убийството на Сандовал. Точно тук, обаче, се намесваше моралният фактор — за Фаръл подобни действия бяха цинични — това си беше огъване на закона, подчиняване на съдебната система на определена цел.