Фаръл знаеше, че и той самият не е светец. Имаше куп недостатъци — достатъчно беше да попиташ бившата му жена и вече порасналите му деца. Въпреки това, той не беше лицемер. Беше се заклел да крепи закона по начина, по който го вижда, и точно това възнамеряваше да прави и за в бъдеще.
След като хвърли един последен поглед към зеещите прозорци на изгорелия апартамент, той стисна зъби, седна в колата и потегли.
8.
Роу отби на север по „Лейк“, след което сви в една малка глуха уличка, която, подобно на неговата собствена, опираше в парка „Пресидио“, но се намираше в далеч по-скромен квартал от този, в който живееха семейство Къртли. От двете страни на улицата бяха построени почти идентични, долепени една до друга двуетажни сгради. На приземния етаж сградите имаха по два гаража, а между тях имаше малки алеи, които водеха към вътрешни дворчета, във всяко от които се виждаше входна врата за апартаментите на първия етаж и тясна външна стълба, която водеше към втория.
Роу слезе от колата. Носеше светли дънки, здрави туристически обувки и зелено непромокаемо яке, което бе закопчал срещу поривите на вятъра. Главата му беше гола.
Той погледна адреса на сградата точно пред себе си, след което тръгна по тротоара с енергична стъпка, хвърляйки от време на време погледи настрани. Почти беше стигнал до края на уличката, когато откри адреса, който търсеше. Знаеше, че апартаментът е на горния етаж, затова изкачи дванайсетте стъпала на външната стълба, спря се за миг пред вратата, след което натисна звънеца.
— Минутка само! — чу се отвътре приветлив женски глас.
Роу изчака търпеливо.
Не след дълго вратата се отвори. Срещу него бе застанала доста привлекателна чернокожа жена с ръст почти колкото неговия.
— Сър? Мога ли да ви помогна с нещо?
Посетителят почти не можеше да повярва на късмета си. Бе отворила направо, без дори да попита кой е; дори и да бе погледнала през шпионката, това му бе убягнало. На вратата нямаше верига, така че, ако решеше, можеше спокойно да влезе вътре и нищо нямаше да му попречи. Всичко това му се стори доста странно за този дом — бе проява или на доста голяма самоувереност, или на пълен идиотизъм.
Жената бе облечена в лилав анцуг и маратонки; очевидно току-що се бе върнала от джогинг. Малко момиченце на пет или шест години бе хванало ръката й и наблюдаваше новодошлия преценяващо и уверено. Без съмнение беше наследила този поглед от баща си.
Роу хвърли бегъл поглед към момиченцето и го удостои с полуусмивка, след което отново се обърна към майката.
— Надявах се, че ще мога да говоря с лейтенант Ейб Глицки — каза той.
— В момента не е у дома — отвърна му тя. — Очакваме го след десетина-петнайсет минути.
През един дълъг измамен миг, от тези, които обикновено изпълват сивата зона между намерението и действието, на Роу му се стори, че тя ще го покани да изчака в гостната. Вместо това, обаче, жената отстъпи крачка назад и опря длан на вратата, сякаш се канеше да я затръшне, въпреки че погледът й остана все така приветлив и донякъде любопитен.
— Ако желаете, може да минете след половин час. Сигурна съм, че ще го заварите у дома.
— Няма нужда. Ще го открия като сляза към центъра утре-вдругиден и ще говоря с него тогава. Просто бях наблизо и реших да се отбия. Надявах се да го заваря вкъщи, както той ме навести снощи.
— Снощи ли?
— Точно тъй — отвърна той със самодоволна усмивка. — Ако нямате нищо против, бихте ли му предали, че го е търсил Роу Къртли? Бих ви бил много признателен.
Очите на жената се разшириха уплашено и приветливата й усмивка изчезна почти мигновено. Инстинктивно тя се отдръпна от него, избутвайки дъщеричката зад себе си. Ръката й стисна ръба на вратата, докато кокалчетата й побеляха.
— Какво правите тук?
Роу бе получил реакцията на страх и гняв, на която се надяваше.
— Просто исках да кажа на мъжа ви, че знам къде живее, нали се сещате? Точно същият номер, който той ми извъртя снощи.