Тя отдръпна пръстите си, за да може, при нужда, да затръшне вратата.
— Най-добре е да си тръгнете веднага. Нямате работа тук.
С гримаса на лицемерно разочарование, той възрази:
— Жалко. Тъкмо си говорехме така приятелски… — каза той и посочи към малкото момиченце. — Много сладка дъщеричка имате!
— Набирам 911! — чу се гласът на жената отвътре.
— Няма нужда — извика той в отговор. — Когато дойдат, отдавна ще съм си тръгнал! — с тези думи той слезе обратно по стълбите и се насочи към колата си.
Глицки бе седнал с чаша чай в ръка в едно от креслата в препълнения с папки офис на Дженкинс и тъкмо й предаваше последните новини от Арни Бекър — потвърдената самоличност на Нунйес, разтопените подметки и останалото, когато го достигна обаждането на Трея. Той слуша няколко минути с безизразно лице — усещаше гласа й право в сърцето си — нисък и равен, но все пак от време на време треперещ зад привидното спокойствие, с което тя му разказа случката. Долови колко близо бе тя до паниката, колко на косъм се бе разминало всичко в нейните очи…
Без да си дава сметка, той стана и започна да се разхожда напред-назад между вратата и бюрото. Белегът на горната му устна изпъкна — гневна, бледа светкавица на тъмното му лице. Той приклекна до бюрото на Дженкинс, за да не гледа поне нея, след което докосна челото си със свободната си ръка.
— Ейб? — повика го Трея от другия край, прекъсвайки неколкосекундното мълчание.
— Тук съм — отвърна той. — Той тръгна ли си?
— Да.
— Сигурна ли си?
— Видях го да се качва в колата си и да потегля.
— Децата са при теб, нали?
— Да. Всичко е наред. Малко сме разтърсени, това е всичко…
Глицки пое въздух и издиша бавно, после още веднъж.
— Ейб? — сепна го отново гласът на Трея.
— Слушам те. Просто мисля…
— Искаш ли да си дойдеш вкъщи? Това би било добре… Рейчъл иска да ти каже „здрасти“!
Преди да може да възрази, той чу гласа на малката в слушалката.
— Здравей, татко! Мама е разстроена. Всичко окей ли е?
— Всичко е наред, миличка! Само че този човек, който е почукал днес на вратата, не е добър човек…
— Трябва да го арестуваш!
— Знам, знам. Мисля, че точно така ще стане. Ти добре ли си?
— Само се безпокоя за мама! Той много я уплаши. Ще си идваш ли скоро?
— Съвсем скоро. Може ли пак да говоря с майка ти?
— Окей.
— Хей — чу се почти веднага гласът на Трея от другия край. — Тук съм.
— Трея, изпращам патрулна кола.
— Не. Не мисля, че има нужда…
— Ще говорим повече, когато си дойда. Пращам ги най-малкото да ти вземат показания, но и да пазят, в случай че… Идвам си съвсем скоро. Междувременно, когато почукат, погледни през шпионката, за да се убедиш, че наистина е полицията. Не сваляй резето, преди да си сигурна.
— Не бях подозирала, че Роу…
— Всичко е наред — каза Глицки. — Нали се е разминало. Сега вече сме предупредени. И погледни през шпионката, нали обещаваш?
— Чакаме те.
— Ще се върна до половин час. Дръж децата под око дотогава.
— Не се притеснявай.
— Няма. Обичам те.
— И аз теб. Ела си по-скоро!
— Обещавам.
Щом затвори телефона си, той погледна към Дженкинс.
— Чу за какво става въпрос, нали?
— Роу ви е дошъл на гости, или?
— Да, точно така! — отвърна той. Раменете му се отпуснаха под тежестта на новия товар, който му се беше стоварил. — Почукал на вратата и казал в очите на жена ми, че Рейчъл е много сладко момиченце — погледът на Глицки се стрелнаха към тавана, сетне се спря отново на Дженкинс. Той въздъхна и поклати глава.
— Какви си ги замислил? — опита се да го развесели тя.
— Как какви? Искам да му пръсна главата.
— Не бих те обвинила, но сигурно ще те хванат и ще идеш в затвора.
— Някой трябва да го спре.
— Има и друг начин.
— Няма такъв, който да е по-добър от този.
— Не, но по-добър за теб самия. Иди и го закопчай.
— Уес не изглеждаше особено въодушевен от идеята.
— Да, но тогава още нямахме за какво да го арестуваме. Сега имаме.
— И какво е то?
— Заплаха срещу семейството на полицейски служител. Това си ти. Алинея шейсет и девет или четиристотин двайсет и две, избери си коя ти харесва повече. И двете се водят престъпления, а не дребни нарушения.