„Толкова е странно — помисли си той. — И въпреки това е доста на място, предвид моята ситуация. А и е толкова реалистично.“ Наистина се чувстваше като Тони Сопрано, който кара през Ню Джърси, пушейки пура. Погледна през прозореца и видя около себе си познатите булеварди на Сан Франциско. За миг се сепна, обаче идеята фикс, която го преследваше от няколко дни, се завърна отново. Всяка сутрин, щом потегляше от дома си на „Юниън“ и минаваше през Пасифик Хайтс (кварталът, където живееха семейство Къртли) се чувстваше по един и същи начин. Това усещане ставаше особено силно вечер, точно преди да се завърне у дома си; профучавайки покрай последните няколко пресечки, той изцяло се отпускаше в кожата на Тони Сопрано, мафиотския бос от източното крайбрежие, с неговия присъщ решителен поглед. Спираше пред дома си, отваряше вратата на колата и слизаше, обзет от мислите на своето алтер-его, оглеждайки се наоколо сякаш тъкмо се канеше да свие сърмите на някого.
Всеки път щом го обземаше това състояние, идваха и други мисли и фантазии. Отначало най-често се появяваше фантазията, че убива Роу Къртли. Можеше наистина да си купи законно оръжие и да превърне тази мисъл в реалност. Въпреки че никога не бе притежавал пистолет, а и обстановката в дома им не го предполагаше, можеше да промени това само за няколко дни. Спомни си, освен другото, че в гаража му има стара ловна пушка, останала от баща му. С нея на гърба или с някой новичък полуавтоматичен пистолет в джоба можеше съвсем спокойно да паркира близо до имението на Клиф Къртли някоя вечер и да пръсне главата на сина му, още щом онзи си покаже мутрата навън.
Щеше ли някой да разбере? Все пак той беше бял, семеен, от средната класа и притежаваше собствен бизнес. Нямаше криминално досие. Просто не бе възможно да го заподозрат. Можеше най-спокойно да гръмне Роу и да тури край на страховете и тревогите си веднъж завинаги.
Проблемът беше, обаче, че фантазиите му не се ограничаваха само с Роу Къртли. Щом убиеше Роу във въображението си, мислите му се насочваха в друга посока, а именно към Джанис. Това го притесняваше особено, понеже с ума си и със сърцето си я обичаше, но не само затова. През дългите трудни години след делото на Роу тя бе неговата скала и опора. Тя беше спасила семейството им, изкарвайки голямата част от приходите; тя бе поддържала Майкъл през целия му дълъг и труден преход от обещаващ, но все още едва прохождащ художник портретист, за когото работата идваше на второ място, до сегашното му положение — успял и наложил се на пазара дребен частник. Нейната ръка го бе съпроводила по пътя от изпълнените с притеснения и егоистични трепети плитчини на начинаещия художник до спокойната terra firma на обикновената, отговорна и стабилна работа, която подхождаше толкова повече на човек на неговите години.
Част от него я мразеше за това.
Не му беше съвсем ясно защо именно пускането на Роу от затвора бе отключило тези чувства, но беше сигурен, че именно тогава бяха започнали да му идват лоши мисли. Майкъл винаги беше вярвал, или поне се беше самоубедил доста добре, че всичките мъки и несгоди, които понесе за това, че беше отстоявал позицията на правото и закона пред останалите членове на журито, си бяха стрували, защото в крайна сметка този гад и социопат Роу Къртли бе отстранен от обществото. И изведнъж всичко се бе променило. Вече не вярваше в своя предишен идеализъм. Постъпката му в съда беше вече за него празен жест, който не бе довел до нищо добро нито за него, нито за обществото.
И за какво бе пожертвал своята страст — рисуването? Някак си не можеше да се отърси от огорчението, което заплашваше да погълне цялото му същество. Но каква беше причината за гнева му към Джанис?
Оказва се, имаше такава. Още навремето, преди делото „Къртли“, Джанис можеше да изкарва достатъчно пари, за да издържа семейството, ако искаше. Просто беше достатъчно да премине на пълно работно време, нещо, което тя постоянно отлагаше, цитирайки грижата за децата и дома. Тя бе настояла, и двамата заедно бяха решили, че не искат да дават синовете си на ясла или детска градина. Просто щяха да се редуват — единият да работи сутрин, а другият вечер — и така щяха да могат да отгледат децата сами, както според Джанис беше редно.