Фактът, че Майкъл бе изгубил постоянната си работа заради машинациите на семейство Къртли наистина беше променил начина им на живот, налагайки им финансови ограничения. Но истината беше друга — и двамата го знаеха. Тя се издигаше между Майкъл и Джанис като невидима стъклена стена навсякъде, където бяха заедно, но особено в дома им. Истината беше, че въпреки всичко щяха да успеят да се оправят, ако бяха продължили постарому. Майкъл можеше да продължи да рисува, да не спира да усъвършенства техниката си, да взема от време на време поръчки от богати клиенти, да започне да излага по-често работата си в галерии, да расте в сферата на изкуството, докато може. Досега — той беше сигурен в това — усилията му щяха да са дали щедри плодове. Може би нямаше да бъде богат и известен, но поне щеше да има име и репутация. И щеше да прави това, което обича, това, за което вярваше, че е роден.
Джанис, обаче, подмолно — защото подмолна беше цялата й натура — бе видяла пролуката, която бе чакала от години и нито за миг не спря да оказва натиск върху Майкъл да търси постоянни доходи. Искаше от него да бъде добър съпруг според нейните убеждения, да бъде непоклатима финансова опора на семейството. И така в продължение на шест години, в разцвета на силите си, той бе работил в склад и боядисвал къщи; беше работил като барман, декоратор и дори като градинар. Изкуството, неговата най-голяма страст, трябваше да бъде пожертвано. Вече дори не му беше хоби. И през цялото това време Джанис го бе водила за ръка — понякога с тихи упреци, понякога с приятелско рамо и го бе отвела далеч от неговото призвание. Накрая идеята му да започне собствен бизнес като франчайз на UPS бе изглеждала почти негова собствена. И тъй като Майкъл беше умен, организиран и старателен, този бизнес бе успял и в момента процъфтяваше. И Джанис го обичаше, но не защото беше той, а защото се бе превърнал в мъжа по поръчка, когото тя винаги бе искала — потънал в работа, солиден, подчинен на задълженията си към семейството.
Все пак, мислеше си Майкъл, това само по себе си не беше толкова лошо. Може би можеше да й прости — с времето. Може би можеше да приеме, че това е цената, която е трябвало да плати за всичко — за жената, която обичаше и за семейството, което беше създал. Може би такъв беше редът на нещата — предишният Майкъл, художникът и съзидателната натура, който Джанис сигурно мислеше за вятърничав, може би наистина трябваше да си отиде.
Той вярваше, или поне се беше накарал да вярва, че всичко това си струваше — струваше си да пожертва изкуството, собственото си аз, за да задържи Джанис и да я направи щастлива. Беше си казал, че това е начинът, по който нещата трябва да се развият, по същия начин, по който навремето си бе казал, че саможертвата му по време на делото „Къртли“ си струваше. И може би щеше да продължи да си казва това, ако Джанис му бе останала вярна.
А сега всичко изглеждаше по друг начин. Майкъл беше сигурен, че Джанис има тайна връзка с един от пациентите си.
С песничката от „Сопранос“ още в главата, Майкъл Дърбин спря на паркинга срещу съдебната палата. Таксата беше доста солена — двайсет долара на ден без право на повторно влизане и излизане. Първото съдебно заседание беше насрочено едва след час, но въпреки това паркингът бе почти пълен. Първата пресечка на „Брайънт стрийт“ беше пълна с полицейски коли и черни служебни лимузини. Имаше и няколко фургона от местните телевизии и дори два от държавните.
Дърбин излезе от колата си, плати двайсет долара на служителя и закопча шлифера си — студеният вятър и утринната мъгла още не бяха отминали. Сивата гипсова мазилка на съдебната палата изглеждаше почти синя на утринната светлина. Майкъл бе започнал да се качва по стълбите, когато нещо в близката тълпа от около стотина протестиращи му направи впечатление. Обръщайки се, той огледа лозунгите им: „Свобода за Роу“, „Пуснете Роу“, „Стига полицейски тормоз“… Един от по-циничните му направи впечатление — „SFPD да го духа“.
„Свобода на словото — помисли си Дърбин с горчивина. — Не е ли прекрасно?“
Част от протестиращите изглежда нямаха нищо против да останат отвън, но над половината тръгнаха да се качват по стълбището, макар и бавно. Неколцина репортери бяха обградили тълпата и прилежно интервюираха добрите граждани. Погледът на Дърбин се спря върху едно лице и стомахът му се сви. Беше Шийла Мареняс, същата продажница, която на времето той наричаше „подлата Мареняс“. В този миг му мина през ума, че вероятно голямата част от тълпата, особено тези с по-цивилизованите лозунги, вероятно бяха наети от Клиф Къртли. Накъдето и да извърнеше поглед, хората разлистваха сутрешния „Куриер“, в който арестът на Роу и призивите за оставка на Глицки бяха на първа страница.