И двамата Къртли бяха седнали на първия ред в залата. Щом Дърбин ги видя толкова наблизо, жлъчката отново се надигна в стомаха му.
— Проклети самодоволни копелета — прошепна той на Новио. — Чудя се дали наистина вярват, че Роу наистина не е извършил нищо от това, в което го обвиняват, или просто не ги е грижа. Имам предвид, как може човек да продължи да оказва подкрепа на сина си, ако знае, че той е убиец?
Новио, заслушан в глъчката наоколо, обходи първия ред с поглед в търсене на Клиф и Тереза.
— Може би жената, която е убил, е толкова надолу в тяхната йерархия на еволюционното или икономическо развитие, че просто не се брои за човешко същество. Или това, или пък сигурно е имал добра причина. Щом е била достатъчно добра за него, значи няма проблем и за тях.
Дърбин поклати глава.
— Да, разбира се.
Изглежда заседанието щеше да започне всеки момент. Двама пристави влязоха през портала от лявата страна на трибуната, следвани от възрастна дама, която зае секретарското място отпред. Друга, по-млада жена, очевидно стенографка, седна на бюрото от едната й страна. По едната от пътеките през зрителските места слязоха мъж и жена в полицейски униформи. Щом ги видя, Майкъл се обърна и прошепна в ухото на Новио:
— Това е Глицки, високият мъж с орловия нос и белега. А тази до него е Вай Лапиър, новата му шефка.
Малко след тях влезе и Фаръл. Очите му бяха зачервени от безсъние, но с изключение на това видът му беше безупречен — носеше доста скъп на вид черен костюм, бяла риза и елегантна червена раирана вратовръзка. Зад него вървеше хубава жена на средна възраст, която Дърбин веднага разпозна.
— А тя какво прави тук? — обърна се той към Новио.
— Коя?
— Тази с дългите крака. Аманда Дженкинс.
— Откъде я познаваш?
— Беше прокурор на предишното дело на Роу. Не знаех, че и тя ще бъде тук днес.
— Майк, струва ми се, че всички, освен общинския пъдар са на днешното заседание — пошегува се Новио.
През това време Глицки и Лапиър бяха вече преминали покрай парапета, който разделяше зрителските места от трибунала и тъкмо заемаха местата си на привилегирования първи ред, който беше запазен за близките на страните по делото и второстепенните свидетели. На двете места до тях вече седяха двама млади сержанти от полицията в парадни униформи — единият чернокож, а другият — бял. Фаръл и Дженкинс заеха местата си на прокурорската трибуна точно пред тях. Дори от мястото си в дъното на залата Дърбин долавяше студенината, с която новият главен прокурор и заместничката му седнаха един до друг; двамата нито споделиха погледи, нито си проговориха.
На масата на защитата сякаш властваше възрастен мъж с царствена грива от чисто бяла коса. В отговор на някакъв жест от един от приставите, който Дърбин не можа да интерпретира, адвокатът се обърна към Клиф и Тереза Къртли, които седяха на първия ред точно зад него. Те явно му казаха нещо, защото той стана от мястото си, запъти се към задната врата зад трибунала и изчезна по коридорите, запазени за съдиите и другите служители в сградата.
— Това беше адвокат Денарди — обясни Дърбин на своя съсед. — Виждал съм го и преди.
— Сигурно — отговори Новио. — Шоуто скоро ще започне. Настрой се за зрелища.
Дърбин преглътна тежко. Стомахът му отново се сви.
— Така е — отвърна той. — Времето наближава.
Зад тях в залата се дочу глъчка. През една от страничните врати влезе самият кмет, Лийлънд Кроуфърд. Двама яки бодигардове му проправяха път през тълпата; Кроуфърд говореше оживено с Шийла Мареняс, която нетърпеливо движеше пръсти по диктофона си, може би надявайки се да вземе интервю с него в този удобен момент. Кметът слезе по стълбите. След като се увери, че всички в залата са го забелязали, седна на предварително запазеното за него място точно до Клиф Къртли. Виждайки това, Аманда Дженкинс прошепна нещо в ухото на Фаръл. Окръжният прокурор, леко стреснат, се обърна към публиката, за да се увери с очите си. Намекът на Кроуфърд не можеше да бъде по-ясен.
Не без известна церемониалност в походката, възрастният адвокат влезе през задната врата, следван от своя клиент. Последния път, когато Дърбин беше видял Роу Къртли, богатият наследник бе гладко избръснат, представителен млад мъж с късо подстригана коса. Тогава носеше елегантен костюм и вратовръзка. Това беше преди повече от десет години. Този път Роу изглеждаше съвсем различно — носеше оранжев затворнически анцуг и домашни чехли; китките и глезените му бяха стегнати във вериги, а благодарение на окаяния си вид, подутото лице и гипсираната ръка, Роу изглеждаше като сломен от живота човек, тъкмо прескочил средната възраст. Беше небръснат, а светлата му коса бе всичко друго, но не и сресана. Устата му беше подута; имаше лепенка на носа си и огромна морава синина под окото. Щом пресече подиума, следван от Денарди, публиката отначало се смълча, след което избухна в гневно мърморене и ругатни.