В залата последва нова вълна ръкопляскане и Донахоу се усмихна, доволна, че е взела решение, което е угодно на народа.
— А сега, господин Денарди — продължи тя, — да приемем ли, че нямате възражения срещу условията за освобождение под гаранция?
Това, което питаше всъщност, беше дали Денарди има нещо против делото по новите обвинения срещу Роу да се проточи отвъд наложения от закона срок от десет дни, който трябваше да се спази, ако обвиняемият остане в ареста. И, естествено, на Роу щеше да му е от полза делото да се проточи колкото може повече. След предварителното изслушване Денарди можеше да избере да отсрочи същинското заседание с поне два месеца. Това беше началото на добре отработена тактика, посредством която компетентен адвокат можеше да отложи евентуално съдебно решение с година или повече.
— Ваша чест! — изправи се Дженкинс за последен опит, въпреки че възможностите за промяна на изхода от делото бързо се изчерпваха, а и очевидно вече беше и доста уморена. — Гражданите имат възражения.
Донахоу я погледна с лека неприязън.
— Благодаря ви за изразеното становище, прокурор Дженкинс, но защитата има право да се подготви за делото. Господин Денарди?
— Защитата е съгласна делото да бъде отложено, Ваша чест. Ще имаме нужда от доста време, за да проверим професионалните досиета на офицерите, извършили ареста. Два месеца от днес до предварителното заседание?
— Имате ги.
— Благодаря ви.
— Моля — каза небрежно Донахоу, след което погледна за последен път към Фаръл и Дженкинс и сви рамене, сякаш се извиняваше, че не е имала възможността да промени нещо, което те отлично знаеха, че беше в силите й. След това тя се обърна към съдебния пристав:
— Призовете следващото дело.
Залата се изпразни, освобождавайки място за второто дело за деня.
Дърбин погледна към Роу Къртли, който тъкмо стискаше ръката на Денарди с доволна усмивка. Новоосвободеният добър гражданин се обърна, кимна на кмета и на баща си, които седяха на първия ред и прегърна майка си, която беше дошла да го види.
„Няма я болезнената гримаса, която правеше допреди малко — помисли си Майкъл. — Вече няма нужда да показва колко са го били!“
— Пълен фарс — прошепна той в ухото на Новио. — Опитвам се да повярвам какво се случи пред очите ни и още ми е трудно!
— Във велика страна живеем — каза Новио с мрачна усмивка. — Няма съмнение в това…
Дърбин не можеше да свали поглед от мъжа, когото бе помогнал да пратят в затвора преди десет години. Роу се измъкна от прегръдката на майка си и огледа залата. Очите му за миг се спряха на Майкъл. Беше ли го познал? Дърбин бързо извърна лице, избягвайки острия поглед. Сърцето му заудря като парен чук. Когато реши, че е в безопасност, вдигна поглед отново. Роу, естествено, вече се беше обърнал към първите редове и по-точно към Глицки, Лапиър и двамата сержанти, които се бяха скупчили около Фаръл и Дженкинс, очевидно бесни до краен предел.
За разлика от Дърбин, Глицки сякаш не се боеше от погледа на младия Къртли. Когато Роу спря поглед върху лейтенанта, очите им за миг се срещнаха в мълчалив дуел. Доскорошният арестант се усмихна самоуверено и поклати глава, сякаш двамата с Глицки си бяха направили добра шега, след което вдигна показалеца си към по-възрастния мъж и, за огромна изненада на Дърбин, се направи, че стреля по него с невидимо оръжие.
Глицки сякаш не обърна никакво внимание. Лицето му беше като тържествена дървена маска. Тънкият белег беше по-бял от всякога, а погледът му не помръдваше. Накрая Роу беше принуден да оттегли своя.
— Исусе Христе — обърна се Дърбин към Новио.
— Какво има?
— Видя ли това?
— Да, разбира се. Твоят Роу явно е доста курназ момче.