— По кой начин?
— Ей този — каза Глицки и се наведе към лицето на дъщеря си. Орловият му нос и белегът го правеха строг по принцип, но когато се намръщеше, ставаше наистина страшен. Той направи най-безкомпромисната си възможна физиономия, сбърчи вежди и почти допря носа си до този на Рейчъл, ръмжейки заплашително.
Детето избухна в смях.
— Хей! — каза Глицки. — Ама че ти сега трябва да се уплашиш. Какъв полицай съм аз, ако не мога да плаша хората?
— Плашиш другите, но не и мен! Знам кога ме баламосваш!
— Не те баламосвам, а само се упражнявам!
— Май трябва повече да се упражняваш.
Глицки седна и посръбна чая си.
— Права си. Може би трябва. Къде е майка ти?
— В хола е. Разправя се със Зак. Май пак се е напикал — каза тя и зачовърка в чинията с вилицата, след което бодна последната сочна хапка и я изяде. — Няма да носиш халата си на работа, нали? — каза тя с пълна уста.
— Не, миличка. Просто малко бавно се обличам за работа тази сутрин.
— И мама бавно се обличаше, да знаеш.
— Така ли? Не забелязах.
— И тя беше по халат.
— Наистина ли? Може би трябва да си направим клуб на халатите — усмихна се Глицки.
Лейтенантът си вземаше почивен ден изключително рядко. Преди години, когато беше получил инфаркт, а не много след това го бяха простреляли, си беше позволил доста дълга отпуска; така се налагаше, но това не му пречеше да се чувства виновен. Оздравяването му се беше проточило; раната от куршума беше повлякла след себе си усложнения, които бяха твърде многобройни, за да ги помни всичките. Тогава беше излязъл в пенсия за инвалидност за година и половина. В крайна сметка, работещите граждани на Сан Франциско му бяха осигурили с данъците си петстотин трийсет и два дни у дома на пълна заплата. Това нерядко тормозеше съвестта му. Петстотин трийсет и два дни бяха повече от достатъчно болнични за цяла кариера; дължеше на града всичките си останали работни дни; вътрешно знаеше, че не е редно да взема повече, особено когато не беше болен.
Подобно на мъжа си, с изключение на отпуските около ражданията на Рейчъл и Закари, Трея не си беше вземала болнични през цялото време, докато беше на служба при предшественика на Фаръл, Кларънс Джакман. Бяха минали само няколко седмици от началото на мандата на Уес и тя все още се боеше да не остави у новия си началник неприятно впечатление. Искаше той да знае, че тя не е от хората, които си вземат болнични когато им е угодно.
Трея влезе в кухнята, заварвайки съпруга си да пие чай по халат. Леко се намръщи; тъкмо беше успяла да му зададе няколко въпроса, когато Закари влетя и се затича около масата. Предната година го беше блъснала кола; беше получил тежко мозъчно сътресение и оттогава носеше специална предпазна шапка през цялото време, когато не спеше. Трея внимаваше да не я сваля. Малкият се качи в детското си столче и погледна с недоверие празната чиния пред себе си.
— Рейчъл ми е изяла палачинките! — измънка недоволно той.
— Нямаше те — нацупи се Рейчъл.
— Тук бях!
— Но излезе…
— Хей, стига — каза Трея, приближавайки до масата. — Стига сте се карали, вие двамата! Ще направя още и за двама ви. Ейб? Ти искаш ли — тестото е готово, имаме още много.
— Ще се насиля, но всъщност да. Благодаря, мила.
— Още палачинки! — извика на висок глас Трея, усмихвайки се радостно.
— Хей, татко — погледна го Закари, смръщвайки нос. — Как стана така, че още не си се облякъл?
— Не ми викай „хей“ — скастри го Глицки. — „Хей“ се вика на добитъка. Не съм се облякъл, защото днес съм в болнични.
Спирайки да бърка тестото, Трея се обърна.
— Наистина ли?
Глицки кимна.
— Наистина.
— И какво възнамеряваш да правиш?
— Нищо. Може би ще си сготвя обяд у дома. Може би ще ида да видя баща си. Ще мисля върху нещата.
Трея скръсти ръце на гърдите си.
— А би ли искал компания?
— Не мислех да те моля — усмихна се Глицки. — Но щом предлагаш, приемам с отворени обятия.
Дърбин влезе в офиса си през задния вход. Идваше на работа с половин час закъснение и неговият заместник-мениджър Лиза Сатоу го посрещна с леко повдигане на веждата, ала той избегна неизказания въпрос, махвайки с ръка, след което се насочи към машината за кафе.