— Забелязал съм.
— Не си единствен. Знам, че не четеш „Куриер“, но там сипят хули срещу него всеки ден. Чудят се как да го разнищят.
— Този вестник е парцал. Никой човек с нормален интелект не го чете.
— Прав си за това, че е парцал. Но не се заблуждавай, Ейб. Много хора го четат. Този вестник купува и продава гласове, трябва да имаш това предвид…
Глицки сви рамене. Политиката и гласуването не бяха част от неговата вселена и той не криеше презрението си към хората, за които тези неща бяха от значение.
— Нямам представа, скъпа, и не ме е грижа. Ако питаш мен, Уес си заслужава да го поразлюлее малко бурята.
— Не знам как ти дава сърце да говориш такива неща, Ейб. Притискат го от всички страни и въпреки това те подкрепи в съда миналата седмица.
— С огромна неохота… Да не забравяме, миличка, че причината Роу Къртли да беснее из улиците в момента е именно бездействието на Уес в онзи решителен момент, когато трябваше да се опълчи на Барето. Тогава можеше да настоява да няма пускане под гаранция и със сигурност щеше да успее.
В този момент беше ред на Трея да сложи ръката си върху неговата.
— Знам, скъпи. Той беше наивен. Разчиташе, че всичко ще се размине без да си разваля отношенията с Клиф Къртли. Сега вече знае как стоят нещата. Знам, че и ти и Уес направихте най-доброто, което ви беше по силите. И не мисля, че беше безрезултатно. След ареста се съмнявам, че Роу би се осмелил да посегне на семейството ни.
Глицки се намръщи.
— Да се надяваме. Бих бил много по-щастлив, ако Уес беше оказал натиск върху Донахоу да насрочи по-скорошна дата за делото със заплахата и съпротивата при арест. А по отношение на това дали се чувствам виновен, че съм си взел един ден болнични… Малко. Да ти кажа, не мисля да ми става навик. След понеделнишкото дело, с тази откачалка отново на свобода, и при положение че нямам достатъчно инспектори, а и бюджетът не позволява да наема повече… Не знам, Трей — обърна се той към нея с любимия си прякор. — Чувствам, че в съда и прокуратурата вече гледат на мен като на слон в стъкларски магазин. Трябва някак да разпръсна лошите настроения, преди да навредят на мен и на моите хора, да кажем Дженкинс. Даже си мисля — дали не е по-добре да напусна отсега?
— Наистина ли ти минава това през ума?
— Понякога. Често, всъщност. Не знам какъв е смисълът от всичко.
— Как така? Миличък, смисълът е, както винаги, да вкарваш убийците в затвора…
— Да — отвърна Глицки. — Ама после те ги пускат.
— Невинаги. Дори, да ти кажа, доста рядко го правят.
— Знам, знам. Права си. Ето защо си взех деня по болнични. Трябва да се гледа на нещата в перспектива. Като си говорим за това… — Глицки не успя да довърши. Телефонът му вибрираше и той го извади от джоба си.
— Ако са от службата, хич недей да вдигаш — каза му Трея.
Ала Глицки поклати глава.
— Не е от „Убийства“ — отвърна лейтенантът. — Арни Бекър… Мисля, че е важно — отбеляза той, сетне прие повикването. — Арни! — каза той. — Друже! Ейб на телефона. Какво има?
13.
— Разбира се… — обясняваше Бекър на лейтенанта. — Все пак, Ейб, още нямаме конкретни доказателства и не можем да знаем със сигурност, докато…
— Стига, Арни — прекъсна го Глицки, вдигайки ръка. — Имаш ли каквито и да било съмнения?
Бекър си пое дълбоко въздух. Миризмата на пушек беше още твърде силна, ала през нея вече надделяваше друга, която би накарала много здрави и прави мъже да повърнат. Напомняше на печено месо.
— Много малки — отвърна той.
Двамата стояха с ръце в джобовете на изгорелия втори етаж под прогорена дупка в покрива на къщата на Майкъл Дърбин. Навън беше малко под десет над нулата, доста студено време за Сан Франциско дори и през зимата. Тялото беше в изгорялата съседна спалня, която бе почти изцяло овъглена. Фургонът от „Съдебна медицина“ току-що бе спрял под прозореца, ала следователите от отдела на Глицки вече работеха в спалнята, правейки снимки, събирайки всякакви доказателства, още преди лейтенантът сам да се появи преди около десет минути.
Лицето трудно можеше да бъде разпознато. Тялото, обаче, беше доста по-добре запазено от това на Фелисия Нунйес. Нито една от обувките на жената — в този случай елегантни боти с нисък ток — не беше изгоряла напълно. Едната се беше изхлузила, може би в резултат на мощните струи на пожарните коли, и лежеше под овъгленото легло. Ала другата беше още на мястото си. По тялото нямаше никакви други дрехи, даже бельо. Бекър знаеше, че тъй като жената лежеше на пода, ако е била облечена по време на пожара, между нея и паркета със сигурност щеше да има запазени парчета тъкан. Затова той бе осведомил Глицки, че жертвата почти със сигурност е била чисто гола и в безсъзнание в момента, когато е избухнал пожарът.