— А материал за ДНК анализ? — попита Глицки. — Имам предвид, сам казваш, че тялото е по-запазено от това на Нунйес…
— Е — каза Бекър. — Всичко е относително. Можеш да се убедиш и сам, ако искаш, че „по-запазено“ изобщо не означава „добре запазено“. И вече е съвсем ясно откъде е тръгнал огънят, точно както беше и при Нунйес. Така че, Ейб, бих казал, че шансовете за успешен ДНК анализ са минимални. Все пак ще направим всичко възможно… — добави инспекторът от „Палежи“ и хвърли бегъл поглед през вратата на спалнята. — И тук свършват приликите с Нунйес, за което и ти позвънях.
— Благодаря, че звънна — отвърна Глицки, гледайки да си поема въздух през устата и да не хваща тялото дори и с крайчеца на окото си. — Сещам се за какво ми говориш. Нещо не е наред и аз го усещам.
— Какво те притеснява?
— Имам предвид, бил ли е наистина Роу Къртли? Доста кураж се иска след ареста му миналата седмица…
— С тази последна мизерия просто ти казва да си го начукаш.
Щом чу ругатнята, Глицки ядно сви устни.
— И как? Като избира случайна жертва ли?
Бекър вдигна рамене.
— Може би я е познавал…
— Да, но всички останали, които е изнасилвал, са били домашни прислужници. Как би срещнал някоя като днешната ни жертва? Да не мислиш, че това тяло е на чистачка, или някоя друга подобна? Виж обувките…
— Със сигурност не, Ейб. Съпругът и други нейни роднини чакат на улицата. Просто са сломени от мъка. Сигурни са, че тялото е на Джанис… Тя е единствената жена, която би била в къщата по това време… Дъщеря им е още на училище. Съпругът току-що е звъннал да провери.
Глицки погледна през зеещата дупка на покрива.
— Боже! Колко е голяма дъщеря им?
— Гимназиална възраст. Имат и две момчета.
— Прав си — каза Глицки. — Има ли значение? Такива като Роу нищо не ги спира — отбеляза лейтенантът и хвърли последен поглед към тялото, затваряйки очи, за да прогони кошмара. — Знаем ли със сигурност коя е тя?
— Съпругата. Името й е Джанис Дърбин. Мъжът й…
Глицки внезапно се обърна и втренчи острия си поглед в лицето на Бекър.
— Майкъл Дърбин ли се казва?
— Да. Откъде знаеш?
Глицки кимна мълчаливо, сетне отново пое дъх през устата си.
— Майкъл Дърбин беше председател на журито тогава, когато тикнахме Роу в затвора.
— Не знам защо се притесняваш, когато си вземаш болнични — каза Глицки. — Когато аз го правя, почти никой не забелязва.
— Може би — отвърна Аманда Дженкинс. — Все пак ето те днес в прокуратурата. Говориш за криминален случай, все едно не си в отпуск. Затова, ако хората не внимават особено, биха си помислили, че все пак си на работа. И, само да отбележа, по какъв начин се различава днешният ден от нормалните ти работни дни?
— Не е голяма разликата — отвърна Глицки. — Ти го каза.
— Ето, съгласихме се — отвърна Дженкинс, избутвайки стола си назад, след което се облегна и вдигна крака на бюрото, излагайки на показ над осемдесет процента от това чудо на природата. — Би ли затворил вратата, ако обичаш? Някой може да ни види и да си помисли, че отново заговорничим с противозаконна цел, точно както последния път.
Глицки се обърна и затвори вратата.
Дженкинс скръсти ръце на гърдите си и го огледа изпитателно.
— Какво възнамеряваш да правиш?
— Нямам представа. Затова идвам да говоря с теб. Може би ти имаш…
— И аз нямам идеи, с които да мога да се похваля — отговори Аманда. — Всъщност това не е съвсем вярно. Имам една.
— Стреляй.
— Преди да предприемем каквото и да било, искам да ти кажа, че този път не можем да си позволим да арестуваме Роу отново без доказателства.
Глицки се усмихна мрачно.
— И аз си помислих, че така ще кажеш. Няма значение, права си. Разбира се, това си има един недостатък — той е на свобода и може да продължи да убива когато му скимне. Но, хей, ние нямаме вина за това.
— Не се предавай, Ейб.
— Защо мислиш, че имам такова намерение?