„Така си е — помисли си младият мъж. — С толкова латиноси в затвора и тази глупава патка Сандовал в досието ми със сигурност някой от тия испански откачалки щеше да ми види сметката.“
Той изпусна дима и погледна напред към свечеряващото се небе над Хаф Муун Бей.
— Не си ли съгласен с мен? — попита той. — За Фаръл, имам предвид.
Езтли не отклони нито за миг погледа си от пътя.
— Мисля същото, което мислят майка ти и баща ти по въпроса — отвърна той след не по-малко от половин минута.
— И то е?
— То е, че ако Фаръл реши да те прати в затвора, отиваш в затвора.
— Но той…
Езтли поклати глава.
— Играе двойна игра. Котка и двете страни. Политик е — всички те винаги правят това — каза Езтли с равен глас и протегна дясната си ръка. Роу му подаде джойнта. Салвадорецът изпуши на един дъх целия останал половин инч от цигарата. След като изпусна бавно дима, той продължи: — Не си мисли друго. Ако иска, ще те прати на топло. Но точно в момента не иска. Ако реши, просто отива лично при някой съдия и хоп — отменят ти гаранцията. Но не направи това нито вчера, нито днес. Не го гледай какви ги ръси в съдебната зала. Даде ти време — на теб и на адвоката ти. Шест месеца. Да се подготвите. Може би ще бъде шест, може би повече. Момче, Фаръл е най-добрият ти приятел. Той ти дава време.
— Време за какво?
— За всичко — отговори Езтли, без да отклонява очи от пътя, след което внезапно се обърна и хвърли на Роу многозначителен поглед. — За всичко, което трябва да се направи.
Глория Серано, с моминско име Гонсалвес, обичаше да слага в пералнята дрехите на семейството си. Понякога мислеше, че може да прави това цял живот и да продължи да се чувства щастлива, стига да го прави в своя дом, за своите двама сина, за дъщеря си и мъжа си. Обичаше миризмата повече от всичко — чистия аромат на праха за пране и лекото ухание на чай, в което се превръщаше то след двайсетината минути горещ въздух в сушилнята. Обичаше да разделя белите и цветните дрехи, да вади ризите първи и да ги слага веднага на закачалките, за да не се мачкат. За нея удоволствие беше дори да прокарва ръка отвътре на барабана на пералнята, за да проверява дали не е останало нещо.
Беше неделя следобед; неделя беше единственият й почивен ден в седмицата и тя тъкмо сгъваше последните дрехи на купчината пред сушилнята в гаража на малката двуетажна къща, която тя и Роберто най-накрая бяха успели да си купят в Сънивейл.
Днес беше изчезнал един от виненочервените чорапи на мъжа й. Глория коленичи пред сушилнята и бръкна в барабана с ръка. Беше дребна жена и главата й почти влезе вътре. Обърна барабана, но от чорапа нямаше и следа.
„Дано не е между сгънатите дрехи“ — помисли си тя. Единствената друга възможност беше да е останал в пералнята, но тя обикновено гледаше да се увери, че не е оставила нищо вътре. Тя беше внимателна във всичко; понякога намираше монети и дори банкноти в джобовете на мъжа си, но ги използваше основно да купува подаръци за Роберто и децата.
През октомври беше купила на Рамон сглобяемо корабче от „Лего“, който малкият й син беше разглобявал и сглобявал поне двайсет пъти. Оттогава беше намерила в прането малко над двайсет долара, включая днешния изключителен добив от двудоларови банкноти и една монета от петдесет цента.
Нито за миг не й минаваше през ум, че краде от мъжа си. Парите винаги се връщаха по един или друг начин обратно в семейството. Банкнотите бяха по-скоро глоба, която Роберто плащаше за своята разсеяност.
Чорапът, обаче, продължаваше да липсва, а тя не искаше да разгъва дрехите и да проверява отново. Може би, развълнувана от двете банкноти, днес беше по-небрежна от обикновено. Тя отвори пералнята и провери барабана отново. Откри чорапа почти веднага — това беше, за нея, знак на добър късмет. Не искайки да пуска сушилнята отново, просто остави мокрия чорап и сухия му „брат“ вътре за следващия път. Глория се огледа за последно, след което вдигна купчината сгънати дрехи и отвори вътрешната врата на помещението, през която се влизаше в кухнята.