За неделната вечеря беше планирала енчиладас, които вече се печаха във фурната. Чудесната им миризма я посрещна в кухнята и тя се поддаде на един от редките си емоционални моменти, оставяйки дрехите на кухненския плот и придърпвайки, след един уморителен почивен ден, своя стол от масата. След минута тя стана и си наля от чудесното си гватемалско кафе, след което се взря в облачното небе през прозореца на кухнята.
Цветът на небето нямаше значение. Да седиш в собствената си къща в неделя следобед, да пиеш превъзходно кафе, да вдъхваш аромата на чудесната храна, с която ще вечеряш със семейството си — това беше далеч по-важно. То беше като целувка от Господ Бог, миг на чисто удовлетворение.
И кой би могъл да си представи, че ще успее да стигне дотук? Особено след първите месеци от деня, в който беше дошла да работи за семейство Къртли? И след като ужасният им син си я беше набелязал още в първите дни и успя да я насили няколко пъти през месеците, в които беше работила при тях?
Какво можеше да направи тогава? Към кого можеше да се обърне за помощ? Семейство Къртли в най-добрия случай толерираха мълчаливо лудориите на сина си, а в най-лошия случай активно му помагаха да си намира свежа плът. Това, че беше успяла да си намери друго богато семейство, за което да работи, бе чудо номер едно. Чудо номер две беше, че някак си семейство Къртли я бяха пуснали да си тръгне от техния дом без да й анулират работната виза. Това със сигурност нямаше да се случи, ако Долорес, бедното момиче, не беше вече наета по техните канали в Гватемала. Горката Долорес!
Глория нямаше съмнение, че тя би могла да се окаже на нейното място, ако обстоятелствата се бяха стекли по различен начин.
В страшните месеци преди и след като беше дала показания в съда, Клиф и Тереза Къртли отначало се бяха опитали да купят мълчанието й, а след това я бяха заплашили чрез адвокатите си с депортация. Ако не бяха неколцина далечни роднини, с които Глория бе успяла да се свърже и които я бяха укрили, може би щеше да стане и обект на физическо насилие. Отначало беше живяла у приятели на своите братовчеди в Гилрой, а после беше срещнала Роберто и се бе установила като домашна прислужница в Сънивейл.
Сега вече имаше собствен бизнес — чистеше двайсет и пет къщи в Пало Алто и Менло Парк всяка седмица — устойчива, законна работа. Беше наела и две жени да й помагат. Имаше семейство, собствен дом, собствена детегледачка, и трудолюбив мъж, който безспорно я обичаше.
И тя благодареше на Бога всеки ден — в живота й вече го нямаше нита Роу, нито който и да е от семейство Къртли.
Нямаше ги и нямаше да ги има — никога вече.
Семейство Новио имаха малка шестоъгълна беседка от кедрово дърво в задния си двор. Същата вечер Чък тъкмо вървеше към малката пристройка зад гаража, където складираше дървата за камината, когато забеляза Майкъл, който седеше на полукръглата пейка в беседката. Дърбин гледаше към улицата, сложил лакти на коленете си. Чък приближи и почука на един от стълбовете на беседката.
Майкъл се обърна към него, след което наведе глава.
— Здрасти — каза той.
— Какво има? Добре ли си? — попита Новио.
— Само си почивам малко — отвърна Майкъл.
Кейти бе настояла цялото семейство Дърбин да останат при тях поне до поклонението следващия четвъртък. Същинското погребение още не беше насрочено — чакаха тялото да бъде освободено от лапите на съдебните медици. Мъката и тъгата се бяха натрупали в къщата им като преспи сняг. Самата Кейти бе сломена от мъка; близначките на семейство Новио също скърбяха, да не говорим за Али — дъщерята на семейство Дърбин, Джон, който не можеше да си намери място от гняв, и малкият му брат Питър, който само плачеше. Всички се носеха в къщата като призраци; телевизорът беше включен през цялото време, най-често на спортни канали.
— Не съм толкова добре, да ти кажа — каза най-накрая Майкъл след кратко мълчание.
— Не, разбира се, че не — отвърна Чък. — И аз съм така — добави той, след което седна срещу Майкъл.
Дърбин вдигна глава.
— Чудя се какво да правя. Разбираш ли? Не знам как да продължа живота си.