— Лейтенант?
— Тук съм. Слушам ви.
— Не сме говорили много, когато дойдохте у нас в събота, но през уикенда се досетих, че има нещо, което може би трябва да знаете. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че ви чувствам като човек, на когото бих могъл да имам доверие. След делото на Роу ми се стори, че сме някак си близки и се разбираме…
Глицки обмисли добре отговора си.
— Пихме кафе два-три пъти след това, да, спомням си.
— И аз, лейтенант. Даже, доколкото си спомням, тогава предпочитахте чая.
— Точно така. Все още пия чай.
— Е, реших, че тогава между нас се изгради известна близост, а и двамата бяхме на барикадите под огъня на семейство Къртли. Мислех си, защо да не се видим тези дни за неформален разговор, както направихме тогава.
— По повод случая с жена ви ли? — попита Глицки, придърпвайки жълтия си детективски бележник.
— В известен смисъл да. Тогава добих впечатлението… Може би трябваше да го спомена още тогава, но ми се стори, че ме възприемате като заподозрян.
Мисълта, че Майкъл Дърбин може да бъде сериозен заподозрян изобщо не беше минавала през ума на Глицки. За миг той се почувства удовлетворен, че другите също възприемат тази мнима безпристрастност, която се беше опитал да внуши на околните при разследването. Но той не искаше да довери нито това, нито каквото и да било друго на мъжа, с когото говореше.
— Господин Дърбин — каза той. — Току-що започнах разследването по случая. Имам неограничен брой възможни заподозрени по случая.
— Чакайте… Не може да причислявате и мен към тази група, защото не съм в нея. Че как бих могъл да бъда заподозрян, лейтенант? Знаете, че нямам нищо общо…
— Откъде да знам това?
— Защото знаехте какъв човек съм още след делото преди десет години и оттогава не съм се променил. Знаете, че не съм убиец. Не мога да убия и муха. Не съм убивал жена си и не съм палил никакви пожари.
— Дори не знаем дали жена ви е загинала преди или след пожара, господин Дърбин. Надяваме се скоро да имаме резултати от аутопсията и лабораторния анализ и тогава ще имаме по-добра представа с какво си имаме работа.
— Окей. Разбирам. Но каквото и да се случи по-нататък, жена ми е мъртва и няма смисъл да си губите времето да разследвате и мен. Особено като имам предвид това, за което се досетих този уикенд. Вие и аз, лейтенант, вече се досещаме кой го е извършил.
— Така ли?
— Стига, лейтенант. Помислете.
— Това и правя от два дена насам.
— И Роу Къртли не ви е минал през ума?
Глицки не отговори.
Дърбин помълча известно време, след което продължи:
— Разбирам. Може би не е най-очевидното нещо на света. Признавам, че не ми мина през ума до вчера. Може би бях объркан, защото ме притеснихте с въпросите си…
— Каква причина би имал Роу да убива жена ви?
— Искал е да ми го върне. Също както и с онази жена, свидетелката по предишното дело…
— Така е. Но тя е щяла да даде показания съвсем скоро. Била е съвсем реална заплаха за него. Жена ви не е имала връзка с делото и не би повлияла на изхода му. Съвсем не е същото…
— Той е бил. Просто знам, че е бил той — повтори Дърбин. — Слушайте, бях на делото за ареста му миналата седмица. Сега разбирам, че вероятно съм постъпил грешно… Тогава той се обърна и погледна право в мен. Сигурен съм, че ме разпозна. Вероятно това му е дало идеята… Тръгнал е да си разчиства сметките отпреди десет години…
Глицки се усмихна. Току-що беше получил точно такъв тип улика, на какъвто се беше надявал. Думите на Дърбин за делото идваха от независим източник и водеха направо към Роу, без каквато и да било връзка с разследването на лейтенанта — това си беше важна следа, такава, която би трябвало да провери, дори и да нямаше предубеждения към Роу Къртли. Лейтенантът вече имаше начин да се заеме с Роу, без да го обвинят в полицейски тормоз.
— Доста смела теория — каза Глицки в слушалката.
— Не особено — отвърна Дърбин. — Бас хващам, че точно това е, което се е случило онази сутрин.
— Е, надявам се, че ще можем да докажем това.
— Не и ако имате най-малки съмнения в мен, лейтенант. За бога, очевидно е, че трябва да се концентрирате върху Роу. Трябва да го хванете, преди дирята да е изстинала.
Глицки беше малко изненадан от безкомпромисната убеденост в гласа на Дърбин. Някаква дълбока, интуитивна част на съзнанието му отбеляза, че мъжът на Джанис е твърде настоятелен. Все пак лейтенантът отхвърли тези съмнения — Роу със сигурност беше убил Джанис и Глицки разбираше желанието на Дърбин да го види арестуван и осъден. Беше изгубил жена си, за бога! Роу беше не само най-вероятният заподозрян. Той бе и голяма потенциална заплаха. Дърбин едва ли щеше да се чувства в безопасност с него на свобода.