— Никога ли не говорихте по този въпрос с нея? Не я ли изправихте лице в лице с фактите?
— Не.
— А миналия петък?
— Не. Нито тогава, нито изобщо — замълча Дърбин, след което посегна към чашата и отпи голяма глътка кола. — Вие имал ли сте неприятности с жена си, лейтенант? Понякога човек просто трябва да почака. Понякога се изисква търпение.
— Разбира се — отвърна Глицки, без да има намерение да обсъжда семейството си и отношенията си с Трея нито с Дърбин, нито с когото и да било. — Имате ли случайно списък с имената на нейните пациенти? — попита той.
— Не — отговори Дърбин. — Но в нейния кабинет до Стоунстън със сигурност ще можете да откриете — каза той и извади една визитка на покойната Джанис от портмонето си. — Ето, тук е адресът на частната й практика. Надявам се да откриете нещо, но не съм сигурен дали ще успеете. Тя пазеше грижливо всички данни на пациентите си — беше маниак на тема лекарска тайна…
— Сигурно… Има ли нещо друго, което искате да ми кажете?
— Това е всичко.
18.
Езтли беше свободен през по-голямата част на деня. Задълженията му понякога го отвеждаха на улица „Кастро“, където беше централният офис на „Куриер“ и където Клиф и Тереза прекарваха предобедите от работната си седмица, но най-често Езтли изпълняваше именно функциите иконом — беше отговорен за къщата, надзираваше домашната прислуга и градинарите, грижеше се всичко да е наред в кухнята и навсякъде да е почистено, организираше доставките, ремонтите и периодичните идвания на градинари и декоратори. Той беше изключително добър организатор и тези задължения, дори и в най-напрегнатите моменти, най-често му отнемаха по два-три часа на ден. Следобедните часове бяха за него свободно време, но най-често, когато не изпълняваше някоя специална поръчка, семейство Къртли очакваха да е у дома и облечен в костюм, да посреща посетителите и да служи като бодигард, без да се набива на очи.
Имаше разрешително за оръжие, издадено от шерифа на едно малко градче в Централната долина на Калифорния и най-често, когато се разхождаше из къщата с костюм, под сакото му се криеше грозен и ъгловат полуавтоматичен пистолет в подмишничен кобур. Понякога го носеше и извън къщи. Откак беше дошъл в Съединените Щати обаче, не му се беше случвало да стреля на месо.
Този ден Езтли беше излязъл с Роу — случваше му се за втори път след боя с петли в Пескадеро. Гъделичкаха го приятни предчувствия; някак си му допадаше младият Къртли. Момчето определено знаеше как да живее и му се случваха вълнуващи неща. Днес носеше и кобура си, който почти не личеше под коженото му яке с емблема на Оукланд Рейдърс. Двамата тъкмо бяха хапнали в Тадич Грил и Езтли караше своя „Фор рънър“ по „Бей стрийт“ в посока „Пресидио“.
— Някой ни следва — обърна се икономът към своя пътник. — Една от колите на магистралата е същата, която влезе зад нас в общинския паркинг.
Когато Роу се обърна, Езтли поясни:
— Бялата „Хонда“, мисля, че е „Хонда Акорд“ или нещо подобно. Шофьорът е бял, с вратовръзка, леко оплешивяващ…
— Видях го — каза Роу, след което попита: — Познаваш ли го?
— Никога не съм го виждал преди.
— Сигурно е някой от „цивилните“ на Глицки.
— Така е — съгласи се Езтли. — Най-вероятно.
— Хммм. Добре значи — каза Роу. — Да си поиграем. Отбий по „Ван Нес“!
Икономът направи ляв завой. Щом приближиха Полк стрийт, той забеляза празно място за паркиране отстрани на улицата и спря, без да изключва двигателя. Бялата „Хонда“ ги подмина със средна скорост. Шофьорът си свирукаше, следвайки мелодията на радиото, а погледът му беше вперен право напред.
— Я го гледай! Състезава се за музикалните награди — отбеляза Езтли. — А сега?
— Според мен ще завие вдясно на пресечката отпред и ще заобиколи сградите по малките улички. Ще ни излезе в гръб и ще продължи да ни причаква. Поне аз бих направил така на негово място. Давай, да не го изпускаме — извика младият мъж.
Езтли натисна газта и джипът се понесе напред със свирене на гуми. Изпревариха автобус от градския транспорт и хванаха последните секунди от зелената светлина на кръстовището; тъкмо навреме — бялата „Хонда“ правеше нов десен завой, явно с намерението отново да им излезе в гръб. Езтли нямаше нужда от указания; след като набра скорост, той взе завоя почти на две десни гуми и продължи по склона, скъсявайки дистанцията между двете коли. Доскорошният им преследвач явно забеляза, че вече той е „дивечът“, защото повтори техния номер и паркира на първото свободно място.