— Бързо! Блокирай го! — извика Роу.
Езтли дори нямаше нужда от командата. С едно бързо завъртане на волана той отби от основното платно и препречи изхода на бялата кола. Преди още джипът да спре напълно, Роу отвори дясната врата и изскочи на улицата, размахвайки средния пръст на негипсираната си ръка.
— Ей, маймуно! — извика той към шофьора на бялата „Акорд“, след което удари с длан по стъклото. — Какво става тук? Не искаш ли да ни се махнеш от задника?
Стъклото на спрялата кола се смъкна и шофьорът, който никак не беше впечатлен от ругатните, вдигна значката си за показ. В дясната си ръка държеше пистолет, който сочеше право в лицето на Роу.
— Кой си ти, за бога? — попита младият мъж. — Писна ми вече от твоите приятели.
Виждайки, че Езтли приближава с ръце в джобовете на своето яке с емблема на „Рейдърс“, човекът зад волана обърна значката си към него, за да няма обърквания.
— Аз съм инспектор от следствената служба към главната прокуратура на Сан Франциско — обясни той. — Тук съм, момчета, за да се уверя, че няма да има неприятности.
— А аз съм тук, за да ти кажа да се разкараш от живота ми! — извика Роу. — Имам граждански права. Мога да ходя където си искам и да правя каквото ми скимне! Ясно ли ти е?
Езтли спря изблика на своя спътник с жест, след което се наведе към стъклото.
— Уес Фаръл ли те прати след нас? — попита тихо той.
— В този град има и други прокурори — отвърна мъжът, който всъщност беше Мат Люис. — Приемам задачи от доста от тях. А сега се върнете в колата си и се махайте — заповяда той.
— Шибаната Дженкинс — каза Роу, обърнат настрани, след което се обърна към Езтли: — Тя ще да е, как мислиш?
— Доста упорита жена, нали? — усмихна се леко икономът.
— Да. Сигурно и доста високо си вдига краката, не мислиш ли? Аз бих я пробвал, ти не би ли, Ез?
— Не бих отказал.
— За последен път ви казвам, отдръпнете се от колата — повиши тон Люис.
— О! — усмихна се Роу и се наведе към отворения прозорец. — Мисля си, че май уцелихме болно място, Ез. Май нашето момче вече си топва в меда, а?
Мат Люис почти опря пистолета си в лицето му. Виждайки дулото, Роу тръгна да отстъпва назад, но Езтли се оказа точно зад гърба му, непоклатим като стена.
— Значи не те е изпратил Фаръл — каза той, заобикаляйки Роу отляво. — Хубава бракмичка, между другото. Да не е новата „Акорд“?
Вместо отговор, Люис насочи дулото към него и каза:
— Броя до три. Едно.
Езтли запази спокойствие.
— Инспекторът иска да се отдръпнем, Роу — отдръпна се той към по-младия мъж.
— Чух го.
— Да тръгваме, казвам аз — усмихна се леко икономът.
Двамата тръгнаха към спрелия „Фор рънър“, разговаряйки весело.
— Нали знаеш, че градските власти не използват „Акорд“ като служебни коли — отбеляза Езтли. — Как, според теб, се свързва с началниците си без радио?
— С мобилния си — отвърна Роу.
— Хм, не и когато шофира. Това би било незаконно — добави икономът, след което заобиколи задната броня на спрелия джип и зае шофьорското място.
Големият джип потегли, освобождавайки блокираната „Хонда“.
Мат Люис, все още разтърсен от адреналина, върна своя „Глок“ обратно в кобура си и изчака мощният „Фор рънър“ да се скрие зад завоя.
Веднага щом завиха по „Калифорния стрийт“, Роу се обърна към Езтли.
— Каква беше тази работа със служебните коли и радиото? — попита той.
Икономът надзърна в огледалото за обратно виждане.
— Гледай назад — каза той вместо отговор. — Казвай ми какво прави.
Роу се обърна. Люис ги следваше както допреди малко.
— Просто кара след нас.
— А телефон? — попита Езтли.
— Не се вижда. Може да го е включил на високоговорител.
— Отваря ли си устата?
— Не.
— Както си и мислех. Освен това телефонът му е твърде стар модел, за да има хендсфри.
— И какво от това? — попита Роу с лека досада.
— Значи разбрахме, че колата е лично негова, а не служебна — обясни Езтли. — Няма радио и не използва телефона си.