— Бих могъл да поразместя малко хората. Сигурно ще се наложи да плащам извънработно време и може да прескоча годишния бюджет на отдела.
— Ейб, имаш моите уверения, че дори да надхвърлиш годишния си бюджет, ще покрием парите, които не достигат — обеща Лапиър.
— Благодаря ти — каза Глицки. — Ще видя кои от момчетата ми са по-малко заети и ще ги пусна да гонят Роу. — Той се обърна към Фаръл. — Колко време остава до началото на процеса?
Фаръл сви рамене, след което погледна към Дженкинс.
— Аманда?
— Ако изоставя всичко останало, бих могла да се подготвя с новия обвинителен акт за седмица. Сигурно и ти би успял за толкова време, Уес, ако решиш, че ти се занимава. Бих могла да ти дам материалите, които съм събрала по случая.
— Няма нужда — отвърна Фаръл. — Този случай е твой.
— Окей — отвърна Дженкинс, явно доволна от отговора му, може би предвкусвайки предстоящата победа. — Ще ми трябват колкото е възможно повече свидетели. Опитайте се да намерите Глория Гонсалвес и останалите момичета отпреди десет години; дайте призовки на всички, които са видели нещо свързано с последните две убийства. Ако всичко е по план ще минем безпроблемно предварителното разглеждане и след най-много две седмици ще имаме билети за Голямото жури.
— Исусе Христе! — възкликна Арни Бекър. — Не може ли по-бързо? Дотогава този Роу ще е избил половината град!
Дженкинс го изгледа накриво.
— Може би, инспектор Бекър — каза тя студено. — Ако наистина бърза.
— Междувременно бих могла да пратя полицаи от другите отдели да го следят — каза Лапиър.
— Вече съм се погрижила за това — каза Дженкинс с усмивка.
— Моля? — стресна се Фаръл. Тази новина го изненада доста. Как беше успяла Аманда, неговата заместничка, която нямаше никакви правомощия в полицията, да тури „опашка“ на Роу?
— Неофициални канали! — вирна нос Дженкинс. — Мат Люис. Всъщност не съм го пращала аз, той доброволно реши да се заеме. Беше го страх, че може би аз съм следващата мишена на Роу и реши да държи този калпазанин под око. Е, не го следи през цялото време. Нещо като хоби е. Втората половина от работния му ден и може би по час-два привечер…
— Може би трябва да пратим някого с него — каза Лапиър.
— Да, няма да е излишно… — съгласи се Дженкинс.
Фаръл се вгледа в лицата на всички присъстващи.
— Окей — каза той. — Изглежда, вече имаме добър план и разумни срокове. Наистина, делото няма да се задвижи тутакси, но просто в случая е най-доброто, което можем да направим. Аманда, ти ще бъдеш нашият фронт пред Голямото жури, така че мисля, че е най-удачно ти да координираш общите ни усилия; нашите действия ще се съобразяват с това, което ти е необходимо за делото. След две седмици, ако Фортуна е с нас, това животно ще бъде зад решетките, преди да е успяло да натвори още поразии. Отново ви благодаря искрено, че…
Заключителните думи на главния прокурор бяха прекъснати от почукване отвън.
— Влез — каза Фаръл.
Трея се вмъкна със свитък хартия в ръце и, без да затваря вратата, се обърна към всички:
— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза тя. — Ейб, търсят те навсякъде и са разбрали, че си тук. Иди на телефона, спешно е.
20.
Мат Люис беше първата жива мишена на Езтли през изминалите почти десет години. Новият иконом на семейство Къртли почти бе забравил усещането — чистата доза адреналин, удоволствието от бързината, с която се развиваше всичко, краткия момент на несигурност, в който ловецът не беше сигурен дали няма да се превърне в жертва. Това бе чувството да убиваш, древно, атавистично прераждане, изгубено за цивилизования свят. До момента, в който натисна спусъка, Езтли не осъзнаваше колко много му бе липсвала тръпката, колко много го бяха притъпили дългите години, в които единствено развлечение му бяха нелегалните боеве с петли и кучета, организирани от испаноезичните емигранти.
Този ден, обаче, бе различно. Докато вървеше към джипа, Езтли почти усещаше вкуса на пролятата кръв в устата си. Чувстваше се като гладно дете, на което бяха дали храна, като затворник, пуснат на свобода, като наркоман, когото бяха подложили на продължително лечение в комуна и който тъкмо бе опитал чистия хероин от родната улица и отново се къпеше в неповторимия му блясък. Без да може да си го обясни логично, метисът някак си усещаше, че Роу е извор на това чувство, на тази проста и безкрайно ефикасна емоционална дрога. Преди пускането му под гаранция, Езтли просто отбелязваше дните в календара; живееше удобно и сигурно у семейство Къртли, нагаждаше се донякъде към обстановката, изглаждаше белезите от последните си няколко дни в родината, дни, в които дивечът бе той, съставени от безкрайни минути лепкав страх, всяка от които можеше да се окаже последна.