Когато Роу се върна у дома с несломената си младежка енергия и кураж, икономът нямаше как да не се зарази. Часовете, прекарани заедно с по-младия мъж в колата или в скъпите клубове припомниха на Езтли какво е да живееш истински; той се чувстваше, сякаш се е събудил от дълга, непробудна летаргия. Роу беше катализаторът, новият източник на емоции в живота на Езтли. Може би съзнателно, а може би не, наследникът на семейство Къртли бе запалил фитила, който доведе до последния изстрел, който Люис някога щеше да чуе.
И Езтли беше твърдо решен да не позволи на огъня да угасне. Никой не биваше да посяга на Роу, нито да заплашва свободата му.
Тъкмо минаваше девет сутринта. Езтли седеше сам в своята лична кола, паркирана точно до входа на „Буена Виста Парк“ откъм Хайт. Уес Фаръл живееше наблизо, в нелоша двуетажна къщичка с английски двор, която се намираше на две преки по-надолу по улицата. Езтли и Роу бяха научили адреса предишната вечер благодарение на един от частните детективи на Денарди. Тристан не поиска компенсация — това беше нещо като подарък по случай освобождението на младата надежда на семейство Къртли от съдия Донахоу. Езтли знаеше, че Фаръл е ключът към по-нататъшната съдба на Роу. Вярваше, също така, че новият главен прокурор е слаб и нерешителен и можеше да бъде контролиран. Езтли се усмихна леко при мисълта за завоалирания и безнадеждно неефикасен подход на тоягата и моркова, който Клиф и Тереза се бяха опитали да приложат върху Фаръл. Аматьори.
Опитът му го бе научил, че е необходимо да видиш човека в естествената му среда и да откриеш къде и колко силно да натиснеш, за да контролираш решенията му. Това, което Езтли беше казал на Роу по-рано беше съвършено вярно — Фаръл бе най-добрият му приятел. Не беше в интерес на младия господин Къртли, нито на Езтли окръжният прокурор да бъде елиминиран изцяло. Фаръл бе необходим — той бе част от всяка възможна схема, която би могла да отърве Роу от евентуално връщане в затвора.
Единственото, което се изискваше от Езтли, беше да го убеди колко е сериозна ситуацията. До момента Фаръл изглеждаше съвършено доволен да гледа нещата отстрани и влиянието на Клиф и Тереза се бе оказало достатъчно, за да предопредели решенията на съда. В крайна сметка, обаче, окръжният прокурор все някога трябваше да вземе решение — дали да отстоява страната на прокуратурата, или да преустанови опитите за съдебно преследване. Езтли не искаше да остави и капчица съмнение у него по отношение на това кой избор е правилният.
Затова и трябваше да го опознае по-добре, да види слабостите, да установи точките, където можеше да бъде упражнен натиск.
Същата вечер Фаръл се прибра вкъщи едва в девет и половина. Не можеше да си спомни някога да е бил по-уморен. За негова изненада, антрето бе полутъмно. На горния етаж също не светеше. Нямаше да се учуди, ако Сам беше излязла да вечеря сама или с някоя от приятелките си. Напоследък Уес беше просто ужасна компания.
Тази вечер Фаръл не й бе звъннал, за да й каже, че ще закъснее, не беше дори и помислил за нея в целия вихър от паника и безумие, който беше обхванал прокуратурата след новината за убийството на Мат Люис във Филмор Дистрикт. Аманда Дженкинс едва не получи сърдечен удар, притисната като в менгеме между мъката от загубата му и смазващото чувство за вина. Джон Страут, Трея и самият Фаръл се чудеха как да я успокоят, а Глицки и Бекър бяха тръгнали направо към местопрестъплението. Лапиър отиде лично до дежурния съдия, за да вземе разрешително за претърсване на дома на семейство Къртли, понеже вече никой нямаше и най-малко съмнение кой точно е отговорен за това убийство.
Фаръл светна лампите в антрето и в същия миг откъм кухнята се чу познатото дращене на Герт по ламинирания паркет; кучето идваше да посрещне стопанина си. Сигурно беше спала в кошницата си до печката, изморена да чака своя стопанин. Фаръл се пресегна и я погали по врата.
— Къде е мама? — попита той, имайки предвид Саманта, след което се изправи, остави куфарчето си под закачалката и се запъти към кухненския бокс, светвайки всички лампи по пътя си.
Отговорът дойде под формата на бележка, която Сам бе оставила на барплота. Бележката гласеше: