Уес, съжалявам, че излязох, без да ти се обадя. Може би в момента това ти изглежда прибързано и невротично решение, но сам знаеш, че от време на време все пак трябва да отделяш по малко време за мен и Герт. Самият факт, че тази вечер нито си дойде, нито звънна, и то след всички разговори за проблемите между нас…
Не се притеснявай. Днес беше като пробуждане от сън за мен. Разбрах, че трябва да направя нещо, вместо просто да приемам нещата такива, каквито са и да трупам негодувание срещу теб. Ако бях избрала да остана вкъщи и да продължа да те изнервям с приказки, това би била чисто моя грешка. Отивам в къщата на Мериан и възнамерявам да остана там поне през следващите няколко дни. Ще се радвам, ако не ми звъниш и ми оставиш време да обмисля нещата в перспектива, за да мога да реша кое би било най-добре за нас в дългосрочен план. Не знам какво да мисля. Може би и ти самият няма да искаш да се върна, щом свикнеш да не съм с теб. Трябва да признаеш, че през последните дни малкото време, което прекарвахме заедно, дори не беше качествено… Може би не съм създадена да бъда жена на политик, или, страхувам се, дори любовница на човек, поел подобни задължения. Просто напоследък откривам, че не мога да търпя повече. Всички компромиси, уговорки и разговорите за този безумен Роу Къртли просто ми идват в повече.
Още те обичам — наистина — и съм добре. Но не знам дали бих могла да продължа, и дали искам да продължа, не и по начина, по който се развиват нещата напоследък.
С обич,
Сам
П.П. Герт вече е вечеряла, но може би има нужда от разходка преди лягане. Ако искаш, може през деня да я оставяш при мен в Центъра. Вечер ще ти я връщам, ако си у дома. Звънни да се уговорим, ако така е най-добре за теб.
Фаръл се отпусна уморено в един от кухненските столове и остави бележката на малката масичка пред себе си. Герт положи глава на коляното му и той я почеса разсеяно зад ушите.
След като беше минало известно време — той не знаеше колко точно — Герт го побутна с муцуна по крака и заскимтя. Ставайки от стола с безизразен поглед, Фаръл й сложи каишката и я изведе в антрето, след което си обу маратонките и излезе с нея в притъмнелия квартал.
Името на „Парк Лейн“, където беше домът му, бе избрано удачно — улицата се виеше покрай „Буена Виста Парк“. Той и Герт си бяха изградили рутина — тичаха по една от алеите привечер и спираха по средата, за да може тя да си „свърши работата“. Паркът бе също тъй празен, както обикновено през зимата. Тази вечер, обаче, Фаръл усети нещо различно — някакво едва доловимо заплашително присъствие, което сякаш го следваше в тъмнината.
Спирайки, той погледна към центъра на парка, след което се обърна. Няколко от уличните лампи на „Парк Лейн“, неизвестно защо, не светеха. Фаръл не можеше да си спомни дали бяха работили през изминалите дни. Алеите във вътрешността, както обикновено, бяха неосветени; акациите и плетовете отпред закриваха светлините на отсрещната улица и хвърляха дълги, назъбени сенки върху моравата. Герт задърпа каишката и заскимтя тъничко. Може би искаше да се прибира. Фаръл направи още няколко крачки към акациите, след което спря отново.
Той стоя така около минута. Откъм „Парк Лейн“ не се чуваше нито звук; не се виждаше жива душа на стотици метри наоколо. Накрая Фаръл се наведе и прошепна в ухото на кучето:
— Хайде, миличка. Тръгваме си.
Герт, обаче, нямаше намерение да го слуша. Тя се наежи, изпружи врат и опъна отново каишката, ръмжейки басово, след което залая към нещо в невидимата далечина.
Стискайки здраво каишката, Фаръл се наведе и я погали по главата.
— Хайде, миличка, хайде, бебенце — каза той в ухото й, след което я задърпа почти насила към къщата.
Когато бяха вече вътре, Уес заключи и залости входната врата, след което свали каишката на кучето и се запъти към кухнята. Обикновено, щом правеше така, Герт вървеше по петите му, махайки с опашка. Не и този път. Тя се обърна към входната врата, оголи зъби и отново заръмжа заплашително.
— Кротко, милинка — каза той. — Всичко е наред — погали я той по главата, след което, стискайки здраво нашийника, той все пак отвори вратата и огледа спокойната си улица от край до край. Както и преди, нямаше никой. Тишината беше необичайна, дори мъртвешка; въпреки че бе понеделник, все пак колите не бяха рядкост в този квартал на добре устроените хора с много свободно време.
Когато най-накрая успокои Герт, той я изведе в малкото задно дворче да си „свърши работата“ и я върна в кухнята, където тя се излегна на своята възглавница до печката, хвърляйки от време на време въпросително-умолителни погледи към стопанина си. Той бе твърде уморен, за да си играе с нея, затова отиде до минибара и извади бутилка „Ноб Крийк Бърбън“. След като грубиянски си наля над половин водна чаша и сипа достатъчно кубчета лед от хладилника, за да докара питието си почти до ръба, той се облегна на барплота и обърна чашата почти на екс.