Едно нещо изглеждаше сигурно — Роу беше решен на всичко, за да не го върнат в затвора. За Фаръл бе ясно, че ако ножът опре до кокала, младият Къртли би предпочел да го убият в престрелка, нежели да го арестуват и върнат зад решетките — съпротивата, която бе оказал на Глицки, доказваше точно това. Роу нямаше страх от смъртта. Плашеше го единствено правосъдната система. Затова и беше готов да елиминира всеки, който представляваше заплаха за свободата му — Фелисия Нунйес, Мат Люис и, най-вероятно, Глория Гонсалвес, където и да беше тя в момента. Фаръл бе уверен, че черният списък на Роу включва Дженкинс, Глицки и него самия. Къщата край парка вече не изглеждаше безопасно място.
Глицки отключи вратата на дома си колкото е възможно по-тихо. Беше минало полунощ. Щом влезе вътре, той изхлузи обувките си и ги остави пред шкафа, след което мина на пръсти през полутъмната гостна, където Трея го чакаше с чаша чай в ръка.
— Слава богу, най-накрая си вкъщи! — каза тя и стана от дивана. — Ако са ти останали сили, имам нужда от гушкане.
Глицки пристъпи крачка напред и след миг Трея беше в обятията му. Тази вечер тя притисна своя съпруг до себе си по-силно от обикновено. Той се отпусна в ръцете й почти безропотно. Усетила умората му, Трея притисна главата му до сгъвката на врата си и обгърна темето му с длани. Останаха така няколко минути; тя усещаше как под дланите й силните мускули в тъмнокафявия врат бавно се отпускат. След миг, обаче, те се стегнаха отново. Трея усети, че Ейб също я притиска към себе си колкото може по-силно, толкова силно, че за секунда тя не можеше да си поеме дъх.
Това, обаче, не я притесни ни най-малко. Тя го искаше — всяко докосване, всяка минута, в която съпругът й бе до нея, и колкото по-силно я прегръщаше, толкова по-добре. Ако не можеше да си поеме дъх, щеше да почака малко.
Глицки въздъхна и я целуна по врата няколко пъти, след което се отдръпна.
— През цялото това време ли ме чакаше? — попита той.
— Ти как мислиш?
— Питам просто.
— Как е Аманда? — поинтересува се Трея.
— Точно толкова зле, колкото би трябвало да бъде след смъртта на Мат и може би дори по-зле — отвърна Глицки. — Съсипва се от вина. Мисли, че за всичко е отговорна тя.
— Според мен не е.
— И аз така мисля. Но ще й отнеме доста време да се примири със загубата. Искаш ли да поседнем?
— Мисля, че мога да отделя минутка — усмихна се Трея, след което се тръсна весело на дивана и придърпа одеялото, което беше донесла от спалнята. Глицки седна до нея, но без да я докосва.
— Как вървят нещата при теб? — попита тя.
— Никак. Отказаха да подпишат разрешителното за обиск.
— Не думай. Че нали твоята шефка лично подаде молбата?
— Въпреки това — намуси се Глицки. — Явно този път са решили, че Лапиър има същото право да иска разрешително, както и обикновените полицаи. Трябва ти клауза „вероятна причина“, Трей.
— Не виждам какъв е проблемът. Как ти се струва това — Мат Люис е следял Роу и малко след последното си обаждане е открит мъртъв.
— Откъде знаем, че Люис е разследвал точно Роу? — попита Глицки.
— Аманда каза, че му е възложила тази задача.
— А откъде сме сигурни, че изобщо го е догонил, или че не го е изтървал някъде из улиците?
— Знаем, че му е бил на опашката в дванайсет и нещо, когато за последен път е звъннал на Аманда — отвърна Трея.
— Да, това го знам и аз — съгласи се Глицки. — Но, мила, той е звъннал в дванайсет и петнайсет, а убийството е било извършено най-малко час по-късно. Може би през този един час е изгубил тях двамата и се е насочил към някоя от другите си задачи.
— На теб струва ли ти се вероятно?
— Никак.
— Стой за момент — оживи се Трея. — Кои са „тях двамата“? Не е ли бил само Роу?
— Някакъв друг мъж е карал колата. Не е бил Роу. Мат Люис не го е разпознал, но е казал на Аманда, че шофьорът има лице на индианец, или нещо от сорта. Двамата са излезли заедно от дома на Роу и са се качили в джипа. Сигурно е онзи същият иконом бодигард, когото срещнах първия път, когато отидох да разпитам Роу.