Шийла кимна.
— Все пак ченгетата са решили да го тормозят с въпроси — сбърчи вежди тя.
— Точно така. И искаш ли да чуеш още нещо? Следиш ли новините от снощи — онзи следовател от прокуратурата, когото са застреляли насред бордеите на Филмор?
— Да, какво за него?
— Очевидно и това го е свършил Роу, особено ако питаш Брако и Глицки.
Мареняс се усмихна мълчаливо.
— О, боже! Момчето ти явно не си е почивало тия дни! — засмя се тя.
— Да, не мислиш ли? На какво друго ти прилича тази работа? Всъщност, тогава е обядвал с Тристан в „Тадич“. Двамата са обмисляли стратегията си за следващото дело, след което двамата с Ез са се разходили до планетариума. Особено ли ти се вижда? Според мен, денят им е бил достатъчно забавен и без да застрелват някакъв си следовател по пътя. — Клиф замълча за миг, след което въздъхна. — Цялата работа, обаче, отдавна е надминала границите на забавното и дори на приемливото, Шийла.
Най-бляскавата звезда на „Куриер“ се изправи и се протегна, излагайки на показ безупречното си тяло. Когато се обърна, тя попита:
— И какво възнамеряваш да правиш сега?
Клиф се наведе напред и посрещна погледа й.
— Е, цялата история, тези полицейски безумия… Разбираш, Шийла, нали? Откак пуснаха Роу, полицаите го подозират за всяка нелепа смърт в Сан Франциско. Мисля, че това трябва да се каже черно на бяло. Но по-важното е, че трябва да се напише нова статия за тази проклета Джанис Дърбин, история, в която Роу да не се споменава изобщо, защото аз съм абсолютно сигурен, че той няма и най-малката връзка с това безумно семейство. Не е убивал нито нея, нито онзи копой от прокуратурата…
— Клиф, мисля, че общественото мнение отдавна е на наша страна — увери го Мареняс. — Особено след последните две чудесни статии за полицейския произвол в града, не мисля, че някой взема на сериозно техните мерзки нападки.
— Съгласен съм — усмихна се Клиф. — Би било интересно в следващата статия да опишеш колко далеч може да стигне полицията, водена от слепи предубеждения и желание да се намери изкупителна жертва. Мислиш ли, че можеш да направиш мъничко журналистическо разследване и да напишеш тази история?
— Със затворени очи, сър. Изобщо не се притеснявайте за мен!
— Да не сте си нещо сърдити с мама? — попита Рейчъл.
Глицки тъкмо беше спрял своя „Форд“ на паркинга пред летището. Трея беше слязла с децата и той реши да ги изпрати до вратите на терминала. Ейб настоя да ги изпрати до самите багажни гишета, желание, което жена му посрещна с ледено мълчание. Цялата тази непривична студенина доведе до въпроса на Рейчъл.
Двамата, баща и дъщеря, бяха изостанали около десетина метра зад Трея и Закари, за да могат да разменят дума-две необезпокоявани. Рейчъл стискаше с едната си малка ръка голямата лапа на Глицки, а с другата дърпаше розовото си багажно куфарче на колелца. На гърба си момичето носеше своята любима раница-маймунка, която тя наричаше Алис.
— Не, миличка, просто имаме временно неразбирателство — успокои я Глицки.
— Но ти не си й сърдит, нали?
— Не съм — казах ти вече!
— Знам, но мисля, че тя ти е сърдита — възрази Рейчъл.
— Може би, миличка, може би.
— Че защо?
— Защото реших да не идвам с вас на почивка.
— Защо не, татко? Нямаш ли нужда от ваканция? Мама каза, че това било „нещо като почивка“.
— Знам, миличка, но „нещо като почивка“ не значи почивка. Ако наистина отивахме да се забавляваме, щях да дойда.
— Но защо все пак не можеш да дойдеш?
— Опитай да познаеш.
Рейчъл вдигна малкото си личице и погледна баща си в очите.