— Ако позная, ще се ядосаш.
— Няма — успокои я Глицки. — Обещавам.
— Работата е, нали?
— Точно тъй, миличка.
— Винаги е работата, татко — намуси се Рейчъл.
— Вече звучиш точно като майка си — захили се Глицки.
— Но трябва ли да работиш през цялото това време?
— Ако не се налагаше, смяташ ли, че нямаше да дойда с вас?
— Не зная. Сигурно.
— Не, миличка, ако не трябваше да остана тук, винаги бих дошъл с вас! — усмихна се Глицки. — И знаеш ли защо? Защото ви обичам! Обичам всички ви — теб, Зак, майка ви.
— Дори и мама ли?
— Особено мама.
В това време Трея и Зак вече бяха достигнали ескалатора, който водеше към металдетекторите. Трея се обърна и викна подир тях:
— Хайде, вие двамата! Елате, време е да тръгваме!
Рейчъл погледна към баща си за последен път.
— Не ми пука какво казва мама. Мисля, че се е побъркала.
— Мисля, че си права, миличка — усмихна се Глицки тъжно.
Не след дълго семейство Глицки се нареди на опашката на багажните гишета. Закари все още носеше своята предпазна каска. Ейб и Трея все пак решиха да се прегърнат преди заминаването, за да разсеят поне малко подозренията и мрачните предчувствия на децата. Тъкмо бяха струпали куфарите на купчинка, когато Глицки се наведе към Зак и Рейчъл и им каза да се държат за ръце и да пазят багажа.
— Имаме нужда с майка ви да си кажем довиждане само ние двамата — обясни той, след което стисна ръката на Трея. След кратко колебание тя се съгласи, след което отстъпи няколко крачки встрани, следвана неотлъчно от Ейб.
Глицки прегърна жена си през кръста и я притисна до себе си. Отначало тя стоеше като истукан, сякаш мислено се намираше някъде другаде, но най-накрая въздъхна и притисна ръце към гърба на мъжа си.
Отмятайки глава назад, тя най-накрая каза:
— Обичам те, Ейб, да знаеш!
— Аз също те обичам, мила. Съжалявам, че се налага…
Тя го спря с жест.
— Млък, глупчо! Аз също съжалявам, просто се налага да измъкна децата оттук…
— Разбрах това.
— Ейб, направи необходимото. Вкарай този звяр в клетка. Свърши това, което си започнал. Знам, че иначе не може.
— Най-малкото ще се опитам — кимна Глицки. — Това се изисква от мен. И, държа да отбележа, „за протокола“ както казват вашите тиквеници от прокуратурата, че ще внимавам. Спокоен съм, миличка. Нищо няма да ми се случи.
Трея се насили да се усмихне.
— Надявам се, Ейб. Въпреки че някой и друг урок не би ти дошъл в повече.
— Пазете се и вие, и приятно прекарване!
— Ще се опитаме.
— И ще си говорим всеки ден по телефона, нали? — усмихна се Глицки.
— Да — отвърна Трея. — Всеки ден, да знаеш, че ще си водя бележки и за най-малкия пропуск.
— Може би няма смисъл да питам, но мислите да се върнете, нали?
— Да, Ейб — успокои го Трея и го целуна по бузата.
Часовникът, вграден в свода на терминала, показа кръгъл час. Трея погледна циферблата крадешком, след което отново стисна ръката на мъжа си и се обърна към Рейчъл и Зак, които бяха седнали върху два обърнати куфара. Глицки им помаха и смигна хитро като анимационен герой, след което тръгна обратно към паркинга.
23.
Когато лейтенантът се върна от летището, Брако вече го чакаше, седнал на дивана в малкото помещение пред двете заключени стаи за разпити. Двамата инспектори прослушаха записа на интервюто с Роу в една от стаите, след което с широки усмивки като на деца калпазани решиха да звъннат на Фаръл и да оставят на него решението за по-нататъшната стратегия по отношение на Роу.
Окръжният прокурор се забави двайсетина минути и се появи доста изморен. Глицки също изглеждаше малко потиснат, затова двамата размениха само няколко думи и се заеха с нещата по същество. Около половин час по-късно те бяха на долния етаж, където се помещаваше кабинетът на дежурния съдия-изпълнител. Панелът на вратата, който бе направен от пластмаса, с цел да се подменя лесно, гласеше: „Съдия Лео Чоморо, окръжен съд на Сан Франциско, Калифорния“.
Фаръл смигна на Глицки и сви рамене, след което почука на вратата. Разбира се, той беше звъннал, за да уговори предварително срещата, затова Чоморо би трябвало да ги очаква, въпреки че официалното му работно време бе изтекло преди десетина минути.
От другата страна се чу скърцане на стол върху износен паркет, след което вратата се отвори и двамата се здрависаха със съдия Чоморо, облечен все още в своята официална черна тога. „Негова чест“ се усмихваше, но мургавото му мексиканско лице не издаваше и следа от сърдечност. Зад него в малкия кабинет се мярна друга фигура, която беше облечена в официален смокинг. Оказа се съдия Сам Барето; нито Глицки, нито Фаръл можеха да си обяснят какво прави Барето в покоите на Чоморо. Двамата съдии не ги улесниха с обяснение — Барето просто се здрависа възпитано с двамата новодошли, след което излезе и затвори вратата зад себе си.