След като ги поздрави малко сковано, Чоморо покани Фаръл и Глицки да седнат на черешовата маса, която той явно използваше за работно бюро. Кабинетът беше най-спартанският и неуютен офис на съдия-изпълнител, който Фаръл някога бе виждал. Три от стените бяха голи и леко опушени от цигарен дим, а на четвъртата бяха скупчени няколко евтини лавици, огънати от тежки юридически справочници. Всъщност, едната от стените не беше съвсем гола — обръщайки се леко назад, Фаръл отбеляза с учудване, че около вратата са наредени дипломите на Чоморо и няколко снимки на съдията с известни личности. С изключение на голямата черешова маса, кабинетът бе почти празен — имаше само два стола за посетители, а в ъгъла се мъдреше нещо като полукресло-полудиванче, чиято цел беше неясна, понеже бе твърде голямо за един човек, но не можеше да побере двама. На тази мебел бе облегнат сак със стикове за голф.
Правейки бележка в мисленото си тефтерче, Фаръл седна в един от неудобните столове с подлакътници пред масата на Чоморо, след което извади папката с новите обвинения на Роу Къртли.
— Господа, събрали сме се тук по молба на господин Фаръл — посочи Чоморо към главния прокурор с неловък жест. — Какво бих могъл да сторя за вас?
— Ваша чест, разбирам, че въпросът, за който сме тук, е нещо, по което сте отсъдил снощи — усмихна се Фаръл. — Имаме обаче нови доказателства, така че ще ви ги покажа направо — много са приятни! Тази сутрин инспектор Брако, мой подчинен от отдел „Убийства“, е провел интервю с Роу Къртли, с когото, надявам се, сте добре запознат.
Лицето на Чоморо потъмня, но той успя да се овладее.
— Дотук добре. Продължавайте!
— Двамата с лейтенант Глицки внимателно изслушахме цялото интервю и искрено вярваме, че то представлява един вид признание от страна на обвиняемия, затова бихме искали да го споделим с вас.
— С каква цел? — попита Чоморо.
— За да ви помолим отново да ни дадете разрешително за обиск на дома на семейство Къртли — обясни Фаръл.
Чоморо стисна устни. За всички беше ясно, че молбата на окръжния прокурор не е нито рутинна, нито незначителна. Случаят с Роу Къртли беше получил твърде голяма публичност, а и всеки с капчица ум знаеше, че намесата в делата на семейство Къртли не е добра идея. Чоморо също знаеше, че ако отмени вчерашното си решение, това щеше да влезе в заглавията на вестниците и то съвсем не в положителна светлина; съдиите, повече от всички други, нямаха право на грешки. Да не говорим пък какво биха могли да направят семейство Къртли — съдия Чоморо далеч не беше сред най-обичаните граждани на Сан Франциско; щяха със сигурност да се намерят зложелатели, готови да сътрудничат в евентуална кампания срещу него. Предишната вечер Чоморо бе отказал на Вай Лапиър не заради липсата на „вероятна причина“. Това беше стандартна клауза, която беше достатъчно гъвкава, за да се използва в почти всички случаи. Всъщност, познавайки семейство Къртли отблизо, Чоморо бе почти сигурен, че нещата са станали точно според описанието на Лапиър и това беше доста добра причина да не си вре носа, където не му е работата.
Възрастният съдия си пое въздух, след което се почеса по врата.
— Добре. Да чуем записа ви, господа.
Глицки извади сивия полицейски диктофон и го сложи на масата.
— Господа, гласовете са на инспектор Брако, Роу Къртли и неговия съдебен защитник, Тристан Денарди — обясни той. — Можете от време на време да чуете и Клиф и Тереза Къртли, но те не са важни в случая.
Лейтенантът се усмихна, след което натисна копчето. Записът започна от средата на въведението на Брако, в което той обясняваше правата на заподозрения.
„Събудих се късно, в около девет и петнайсет в дома си — започна записът. — Слязох на долния етаж и поздравих родителите си, които тъкмо закусваха, след което аз самият хапнах леко. Обслужваше ме нашата чудесна нова прислужница, Линда…