— Накъде ви водят общинските дела тази вечер, сър? — попита Риц любезно.
Фаръл вече се беше отпуснал в меката седалка със затворени очи. С усилие, което му се стори Херкулесово, той се надигна и отвърна:
— Към едно събиране на занаятчиите и търговците в китайския квартал, ако не ме лъже паметта. Може би ме лъже, а и не съм си поглеждал календара днес. Това е работа на Трея, която излезе в отпуск, без да ме уведоми предварително.
Риц се обърна изненадано.
— Как се случи това? Не е в неин стил.
— Наистина не е. Но тя е жена на Глицки, нали знаеш?
— Да, разбира се — отвърна Риц. — А, да, сещам се. Заплахите от Роу Къртли, нали?
— Да, прие ги доста насериозно.
— И аз бих…
— Е, не се притеснявай. Вече сме сложили двайсет и четири часова опашка на този пакостник. Надявам се да го затрудним. Все пак си е опасен… Но ми се иска Трея да не беше тръгвала. Направо не знам какво ще правя без нея.
— Е, ако настояваш, шефе, ще намина покрай колибката на Роу и ще го гръмна от движение, докато ти говориш пред китайските магазинери — засмя се Нейгроу. — Само че после ще твърдиш, че съм бил с теб в китайския квартал и всичко ще бъде наред. После вече можеш да кажеш на Трея да се върне, хоризонтът ще се е изчистил.
— Окей — каза Фаръл. — Добър план!
— Добре е, че има план — отвърна Нейгроу. — Къде точно отиваме?
— Хотел „Мандарин Ориентал“, ако не ме лъже паметта.
— На десетина минути е оттук. Може да подремнете дотогава.
— Това са десет минути повече сън от миналата нощ — отговори Фаръл.
— Може ли да ви помоля нещо?
— Разбира се.
— Може ли, следващия път, когато се качвате с кучето, да кажете на диспечерката да прати някой друг? Не че ми е неприятно, но имам силна алергия…
— Към Герт ли?
— Към всякакви животни — котки, кучета… И към цветен прашец.
— Съжалявам, Риц. Не бях наясно. Има ли начин да уредим друг шофьор за подобни случаи?
— Разбира се. Лично ще говоря с момчетата. Често ли смятате да вземате Герт, за да знам как да организирам нещата?
— Нямам представа, Риц. Понякога ще ми се налага, но не твърде често — обясни Фаръл, след което отново се облегна назад и затвори очи. — Приятелката ми ме изостави, да ти кажа — изтърси той внезапно. — Снощи.
Риц се извърна изумен.
— Шегуваш ли се? Сам?
— Същата.
— Господи! Първо Трея, после Сам.
— Всъщност в обратен ред. Първо Сам, после Трея.
— Но все пак имате мен — сви рамене Нейгроу.
— Разбира се, Риц — усмихна се Фаръл. — Разчитам на теб.
Нейгроу замълча за миг.
— Доста тежка седмица…
— Да — отговори Фаръл. — Чувствам се като хаитянин, на когото му се е срутила къщичката…
Нат Глицки, бащата на Ейб, миеше чиниите след скромната вечеря в малкия апартамент на Трето авеню, който той и жена му Сейди Силвърман споделяха. Кухничката беше наистина миниатюрна — два на три метра, и въпреки това служеше и за трапезария; в средата й се мъдреше кръгла дъбова масичка с антикварна стойност, на която Нат и Сейди обичаха да вечерят, седнали на груби дървени столчета. Нат вече не беше в първа младост; всъщност тъкмо бе прехвърлил осемдесетте, но за тази възраст изглеждаше повече от добре; беше доста отслабнал и, което беше може би по-лошо, бе изгубил инч и половина от височината си, но косата му, макар и вече бяла, още не беше оредяла.
Сейди, която седеше на масата и пийваше чашка шери, отгърна нова страница от книгата си, след което въздъхна и се отказа.
— Никак не ги разбирам тези вампирски истории — каза тя. — Това ми е третата книга за вампири, която подхващам, но все ми се вижда пълна дивотия.
— Да — отвърна Нат начумерено. — Сигурно защото в истинския живот няма вампири.
— Но няма и джедаи, пък „Междузвездни войни“ ми допадат — засмя се възрастната жена. — Няма и хобити, но харесвам Толкин.
Нат остави чиниите за момент.
— Че откога няма хобити? — попита той учудено.
— Стига си се закачал — скастри го Сейди. — Ами онези истории, Давид, Соломон, Червено море?