— Това е друго — усмихна се Нат. — Това, миличка, са чудеса. Те се случват всеки ден. Погледни, например, мен и теб!
— Сменяш темата — захили се Сейди и свъси вежди с престорен яд. — Не е честно. Впрочем, ние двамата наистина сме големи късметлии.
— Ами, късмет. Цяло чудо си е, че още сме заедно!
— Окей. Няма да споря.
— И по-добре недей, да не те удари някоя мълния! — намръщи се Нат, след което се наведе и я целуна по темето. — Ще си отрежа парче медена торта. Ти искаш ли?
— Малко парченце — отвърна Сейди.
В този миг някой позвъни на вратата.
— Татко ти е прав, Ейбрахам — обади се Сейди недоволно. — Нещо си измършавял. Какво ядеш?
— Най-различни неща.
— Редовно ли?
— Разбира се.
— Какво си ял последно и кога?
— Ами сега — отвърна Глицки. — Храна се с питателна домашна медена торта.
— Май не спиш редовно — скастри го Нат.
В малката кухничка, седнал между двамата си възрастни родители около достойната за британска детска стая масичка, Ейб Глицки изглеждаше като същински гигант.
— Нека да започнем първо с яденето, пък после ще мислим и за сън — отвърна Глицки, отпивайки глътка зелен чай.
— Май твърде много гониш този разбойник Роу Къртли — отбеляза Нат. — Даже чета във вестниците…
— Арестувах го, защото заплашваше децата — обясни Глицки. — Но отново го пуснаха и Трея реши, че не може да остане… Взе малките и замина.
— Къде?
— В Ел Ей. При брат си.
Нат почти се задави с парченцето торта.
— Да не те е напуснала?
Ейб кимна.
— Не точно. Мисля, че ще се върне. Заминаха днес следобед.
— А те защо го освободиха този Роу? — учуди се Сейди.
— Защото са невменяеми. Тези чиновници не знаят на кой свят живеят.
— Много ли е сърдита Трея? — попита Сейди.
Глицки стисна устни.
— Би ми се искало да кажа, че ме разбира, но и аз вече не съм толкова сигурен. Важното е, че аз оставам.
— А тя напусна ли работа? — поинтересува се Нат.
— Не. Взе отпуска без предизвестие, но това е общо взето същото.
— А ти какво ще правиш? — попита Сейди.
— Нямам представа — отговори Глицки. — Работата никак не върви. Нямам достатъчно човешки ресурси в отдела. Не съм най-обичаният човек в Сан Франциско, но някой трябва да закърпи положението. Не мога да оставя нещата на някой друг. Може би звучи глупаво и старомодно, но чувствам, че ми е нещо като… дълг.
Нат помълча няколко секунди, след което каза:
— Май няма друг вариант.
— И аз така мисля — отвърна синът му. — Наистина няма.
24.
Първата среща на Тристан Денарди за деня беше с неговия личен частен детектив, Майк Мойлън. Майк тъкмо сядаше в един от големите тапицирани столове на Денарди, когато каза:
— Не успях да я открия.
Денарди, който подписваше купища документи един след друг, вдигна поглед изненадано.
— Как така? Какво имаш предвид? Досега винаги си успявал да откриеш когото трябва. И обикновено го правиш за десетина минути!
— Знам. Но не и този път, Тристан. Просто е пропаднала вдън земя.
— Но ти сам ми каза, че това е напълно невъзможно!
— Много е трудно, шефе, но не и невъзможно. Първото условие е да използваш само пари в брой. Никакви кредитни карти! Второ, трябва ти комплект от фалшиви лични документи и, трето и най-важно, необходимо е да прекъснеш всички връзки с предишния си живот. Ако направиш всичко това, Тристан, а имай предвид, повечето хора не са склонни да загърбят напълно предишния си живот, ставаш на практика невъзможен за откриване.
Денарди се облегна назад в стола си.
— Мислиш ли, че Глория Гонсалвес е била чак толкова хитра, че да успее?
— Очевидно, въпреки че, шефе, не се изисква особена хитрост, а желязна воля… Който и да реши, може да си организира живота без кредитни карти и банкови сметки. Петдесет долара, може би сто — и имаш фалшив личен документ… Шофьорска книжка, паспорт или нещо от сорта. Но повечето хора просто не могат да напуснат изцяло предишния си живот — някой се жени или пък някой умира, ти разбираш по някакъв начин, сещаш се нататък… А Глория не е направила това, поне доколкото успях да разбера. Имам списък с нейните близки в Щатите и у дома…