— Е, така или иначе, не стана — каза той, облегнат на стола си, играейки си предизвикателно с цигарата, която не можеше да запали. — Така върви светът.
— Сигурна съм, че си бил страхотен.
Той сви рамене и каза:
— Дори когато човек е млад, тази игра е много груба. Не е въпрос единствено на талант. Трябва също да изглеждаш добре и да имаш късмет.
— И все пак… — каза Ксандра, попивайки ъгълчето на устата си с пръст, увит в салфетка, — актьор… толкова ясно си го представям.
Провалената актьорска кариера на баща ми беше една от любимите му теми и — макар Ксандра да изглеждаше много заинтригувана — нещо ми подсказваше, че и тя не чува тези неща за първи път.
— А дали ми се иска да бях продължил с това? — баща ми се взираше в безалкохолната си бира (или беше с трипроцентно съдържание на алкохол? не можех да видя от мястото си). — Да си призная, така е. Това е едно от онези съжаления, които те преследват цял живот. С радост бих се възползвал от дарбата си, за да направя нещо, но не ми бе съден такъв лукс. Животът понякога се намесва по странен начин в плановете ти.
Бяха потънали дълбоко в собствения си свят; предвид вниманието, което ми обръщаха, със същия успех бих могъл да бъда и в Айдахо, но аз нямах нищо против; цялата история ми беше позната. Баща ми, който бил звезда в театралните представления в колежа, за кратко време си изкарвал прехраната като актьор: озвучавал реклами, изиграл няколко второстепенни роли (плейбой, който става жертва на убийство, разглезеният син на мафиотски бос) във филми и телевизионни сериали. После — след като се оженил за майка ми — всичко пропаднало. Той разполагаше с дълъг списък на причините, поради които не бе успял да пробие, но често го бях чувал да казва, че ако майка ми бе имала повече успех като модел, ако се бе постарала малко повече, бихме разполагали с достатъчно пари, за да може той да се съсредоточи върху актьорската работа и да не си търси друго основно занимание, за да се издържа.
Баща ми побутна чинията си настрана. Забелязах, че не беше ял много — това често беше признак, че пие или че скоро ще започне да пие.
— Стигна се до момента, в който трябваше да тегля чертата и да приключа — каза той, смачка салфетката си и я хвърли на масата. Питах се дали е разказал на Ксандра за Мики Рурк, когото възприемаше за един от основните злодеи, провалили кариерата му — като изключим мен и майка ми.
Ксандра отпи голяма глътка от виното си.
— Замислял ли си се за връщане към актьорската работа?
— Мисля за това, така е. Но — той поклати глава, сякаш отхвърляше някакво възмутително предложение — не. Отговорът по същество е не.
Шампанското гъделичкаше небцето ми — далечни, покрити с праха на миналото искри, бутилирани в една по-щастлива година, когато майка ми беше още жива.
— Разбираш ли, в секундата, когато той ме видя, разбрах, че не му се понравих — казваше й тихо баща ми. Явно й беше разказал за Мики Рурк.
Тя отметна глава и пресуши чашата си.
— Хора като него не търпят конкуренция.
— Постоянно повтаряха „Мики това, Мики онова, Мики иска да се запознае с теб“, но в мига, когато влязох там, разбрах, че с мен е свършено.
— Човекът очевидно не е наред.
— Не и тогава, тогава още не беше така. Защото, честно казано, по онова време действително имаше някаква прилика между нас — не физическа, но имахме сродно поведение пред камерата. Или, така да се изразя, аз имах класическа подготовка, имах диапазон, но успявах да постигна същата застиналост като онази на Мики, нали знаеш, онова шепнещо притихване…
— Ооох, направо изтръпвам. Шепнещо притихване. Как само го каза…
— Да, но Мики беше звездата. За двама нямаше място.
Докато ги наблюдавах как си делят едно парче чийзкейк като двама влюбени в някоя реклама, мислите ми се плъзгаха по непознат досега начин, в свободен поток, придаващ на всичко червеникав оттенък — светлините в залата бяха прекалено ярки, лицето ми пламтеше от шампанското, а аз мислех объркано, но развълнувано за майка си, за това как след смъртта на родителите си тя отишла да живее при леля си Бес, в къща край железопътна линия, с кафяви тапети и найлонови калъфи на мебелите. Леля Бес — която пържела всичко в евтин течен маргарин и нарязала една от роклите на майка ми с ножица, защото се притеснила от психеделичните мотиви в десена — била набита, озлобена стара мома от ирландски произход, която напуснала лоното на католическата църква и влязла в някаква малобройна секта на откачалки, които смятали за грях неща като пиенето на чай и вземането на аспирин. Очите й — на единствената нейна снимка, която бях виждал — имаха същия рядък, сребристосин цвят като очите на майка ми, но бяха зачервени и гледаха налудничаво, а лицето й беше грозновато, невзрачно. Майка ми казваше, че тези осемнайсет месеца, прекарани с леля Бес, били най-тъжните в живота й — конете били продадени, кучетата — при нови собственици, сбогувала се с тях дълго, с плач, застанала на пътя, обвивала с ръце шиите на Клоувър, Чокборд, Пейнтбокс и Бруно. Когато се прибрали в къщата, леля Бес казала на майка ми, че е разглезена и че хората, които не се боели от Бога, винаги си получавали заслуженото.