— А пък продуцентът, нали разбираш… искам да кажа, те всички бяха наясно какъв е Мики, всички го знаеха, вече започваше да му се носи славата, че е трудно да се работи с него…
— Тя не го заслужаваше — казах аз на висок глас, прекъсвайки разговора им.
Татко и Ксандра млъкнаха и ме загледаха така, сякаш се бях превърнал в отровен гущер.
— Искам да кажа, как би могъл някой да твърди това? — знаех, че не е редно да казвам това на глас, и все пак думите се ронеха от устата ми въпреки волята ми, като че ли някой ги бе освободил с натискането на копче. — Тя беше толкова изключителна, защо всички се държаха така ужасно с нея? Изобщо не заслужаваше нито едно от нещата, които й се случиха.
Татко и Ксандра се спогледаха. После той поиска сметката.
хх.
Когато излизахме от ресторанта, лицето ми вече пламтеше като огън, чувах силен шум в ушите си, а когато влязох в апартамента на семейство Барбър, не беше всъщност много късно, но пък съумях някак да се препъна в стойката за чадъри, вдигнах голям шум, и когато господин и госпожа Барбър ме видяха, осъзнах (по-скоро от техните изражения, отколкото от това, което чувствах), че съм пиян.
Господин Барбър включи телевизора с дистанционното.
— Къде беше? — попита той твърдо, но не сърдито.
Протегнах ръка към облегалката на канапето.
— Вечерях с татко и… — но установих, че не помня името й, помнех само, че е нещо с „Кс“.
Госпожа Барбър повдигна вежди и погледна съпруга си така, сякаш казваше „Права ли бях?“.
— Е, лягай си, приятелю — каза господин Барбър дружелюбно, с глас, който успя въпреки всичко да ме накара да почувствам, че животът все пак не е чак толкова лош. — Само се опитай да не будиш Анди.
— Лошо ли ти е? — попита госпожа Барбър.
— Не — отвърнах, макар всъщност да ми беше лошо; и през по-голямата част от нощта лежах буден в горното легло, чувствах се ужасно и се мятах, а стаята се въртеше около мен, няколко пъти дори сядах стреснато на леглото, с блъскащо се в гърдите ми сърце, защото ми се струваше, че в стаята е влязла Ксандра и ми говори нещо: думите бяха неясни, но грубоватият, неуверен тон на гласа беше несъмнено нейният.
xxi.
— И така — каза господин Барбър на закуска на другата сутрин, издърпвайки стол, за да седне до мен, — тържествена вечеря с родителя, а?
— Да, сър — главата ми се цепеше от болка, а стомахът ми се свиваше от миризмата на техните пържени филийки. Ета ми бе донесла дискретно от кухнята чаша кафе с два аспирина на чинийката.
— Живее в Лас Вегас, казваш?
— Точно така.
— А как изкарва гущерите?
— Моля?
— Какви ги прави там?
— Чанс — каза госпожа Барбър с равен тон.
— Е, искам да кажа — продължи господин Барбър, осъзнал, че въпросът му е прозвучал може би неделикатно, — какво работи?
— Ами… — казах и млъкнах. Какво работеше всъщност баща ми? Нямах и най-малка представа.
Госпожа Барбър — която изглеждаше обезпокоена от насоката на разговора — понечи да каже нещо; но вместо това Плат — който седеше от другата ми страна — заговори гневно, обръщайки се към майка си, като същевременно се оттласна с една ръка от масата, както си седеше.
— Та на кого трябва да ближа задника, за да получа чаша кафе в тази къща?
Настана ужасено мълчание.
— Той получава кафе — посочи Плат с глава към мен. — Прибира се пиян, но на него му поднасят кафе?
След ново потресено мълчание, господин Барбър каза — с толкова леден глас, че надмина дори госпожа Барбър:
— Този път прекали, Плат.
Госпожа Барбър смръщи бледите си вежди.
— Чанс…
— Не, този път няма да го защитаваш. Върви в стаята си — каза той на Плат. — Веднага.
Всички седяхме и се взирахме в чиниите си, заслушани в тежките, гневни стъпки на Плат, после чухме оглушителното затръшване на вратата и няколко секунди по-късно отново гръмна силно музика. До края на закуската почти никой не проговори.