— Искам да кажа, след майка ти… — той помълча деликатно. — Това ще бъде ново начало.
Взирах се в чинията си. Беше сготвил агнешко с къри заради лимоновожълтия сос вкусът му напомняше по-скоро на френска, отколкото на индийска кухня.
— Не се страхуваш, нали?
Вдигнах очи.
— От какво?
— От това, че отиваш да живееш с него.
Замислих се над въпроса на Хоуби, взирайки се в сенките зад неговата глава.
— Не — отвърнах, — всъщност не.
По някаква причина, откакто се бе появил отново, баща ми се държеше по-непринудено, изглеждаше по-спокоен. Не можех да го отдам на факта, че бе спрял да пие, защото поначало, когато не пиеше, баща ми ставаше мълчалив, почти видимо натежал от потиснатост, и толкова избухлив, че винаги внимавах да стоя настрана от него.
— Казвал ли си на още някого онова, което каза на мен?
— За…
В смущението си сведох глава над чинията и хапнах малко от кърито. Всъщност, ако човек приемеше факта, че не е къри, беше доста вкусно.
— Струва ми се, че той вече не пие — казах в последвалото мълчание. — Това ли имате предвид? Изглежда по-добре. Така че… — обзет от неловкост, не довърших изречението. — Да.
— Харесва ли ти приятелката му?
Наложи ми се да обмисля и този отговор.
— Не знам — признах после.
Хоуби мълчеше дружелюбно. Посегна към чашата с вино, без да откъсва очи от мен.
— Аз всъщност изобщо не я познавам. Предполагам, че е окей. Не мога да разбера какво харесва той у нея.
— Защо?
— Ами… — не знаех откъде да започна. Баща ми умееше да се държи очарователно с „дамите“, както се изразяваше той, отваряше вратите пред тях, докосваше леко китките им, когато искаше да подчертае някое свое изказване; виждал бях как някои жени се разливат от възторг пред него — гледка, която наблюдавах хладно, питайки се как е възможно човек да се хване на такива прозрачни номера. Все едно да гледаш малки деца, заблудени от евтините трикове на някой илюзионист. — Не знам. Струва ми се, защото бих предположил, че тя ще е по-хубава, нещо такова.
— Не е важно дали е красива, ако е мила — каза Хоуби.
— Да, ама не е чак толкова мила.
— О!
После попита:
— Изглеждат ли щастливи, когато са заедно?
— Не знам. Е… да — признах. — Тоест, той не изглежда постоянно гневен като преди. — После, доловил тежестта на незададения въпрос на Хоуби, допълних: — Освен това той дойде да ме вземе. Искам да кажа, можеше и да не дойде. Можеха да не се появяват, ако не ме искаха.
Нищо повече не бе казано по тази тема, и ние довършихме вечерята, говорейки за други неща. Но когато вече си тръгвах и двамата вървяхме по окичения със снимки коридор — покрай стаята на Пипа, където светеше нощна лампа и Козмо спеше пред леглото й — той каза, когато ми отваряше вратата:
— Тио.
— Да?
— Нали имаш адреса и телефона ми?
— Разбира се.
— Добре тогава — той явно се чувстваше също толкова неловко, колкото и аз. — Надявам се да пътуваш добре. Пази се.
— Вие също — отвърнах. Погледите ни се срещнаха.
— Е, хайде.
— Е, лека нощ тогава.
Той отвори широко вратата и аз излязох от къщата — за последен път, мислех си тогава. Но макар че нямах представа дали ще го видя някога отново, се оказа, че в това отношение греша.
II.
Глава 5.
Бадр ал-Дин
i.
Макар че бях решил да оставя куфара в стаята за багажа в сградата, където бяхме живели, и бях сигурен, че Хосе и Голди ще го пазят, с наближаването на заминаването ни ставах все по-притеснен, докато в последната минута реших да се върна там по една причина, която сега ми се струва доста глупава: в бързината да измъкна картината от апартамента бях нахвърлял в куфара произволно куп неща, включително и голяма част от летните ми дрехи. Така че в деня преди отпътуването, когато баща ми щеше да ме вземе от дома на семейство Барбър, аз потеглих забързано към Петдесет и седма улица с идеята да отворя куфара и да извадя няколко по-хубави ризи, които бях поставил отгоре.