Хосе не беше там, но някакъв нов портиер с масивни рамене (Марко В., според табелката на униформата му) пристъпи пред мен и ми прегради пътя с упорита, непоклатима стойка, присъща по-скоро на охранител, отколкото на портиер.
— Извинете, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той.
Разказах му за куфара — но след като прегледа дневника, плъзгайки месестия си пръст по колонките с дати, той не прояви желание да влезе в помещението за багажа и да го изнесе.
— И защо го оставихте тук? — попита, почесвайки се със съмнение по носа.
— Хосе каза, че мога да го оставя.
— Имате ли квитанция?
— Не — отвърнах, след като помълчах объркано.
— Е, тогава не мога да ви помогна. Нищо подобно не е записано тук. Освен това не държим на склад вещи на лица, които не са сред обитателите на сградата.
Бях живял достатъчно дълго в тази сграда, за да знам, че това не отговаря на истината, но нямах намерение да влизам в спор.
— Вижте — казах, — аз живеех тук навремето. Познавам Голди, Карлос и всички останали. Искам да кажа — о, хайде — продължих след настъпилото хладно, неразбираемо мълчание, доловил, че губи интерес към разговора. — Ако ме заведете там, мога да ви го покажа.
— Съжалявам, но там може да влизат само хора от персонала и обитатели на сградата.
— Той е платнен, с дръжка, обвита с панделка. Името ми е написано на него, разбирате ли — Декър!
Сочех за доказателство табелката, която все още стоеше на предишната ни пощенска кутия, когато влезе Голди, чиято почивка беше приключила.
— Виж ти, кой е дошъл! Това хлапе е мой човек — каза той на Марко В. — Познавам го откакто беше ей толкова висок. Какво става, Тио, приятелю?
— Нищо. Искам да кажа — ами напускам града.
— О, така ли? Значи тръгвате вече за Вегас? — попита Голди. Когато чух гласа му и почувствах ръката му на рамото си, всичко отново започна да изглежда лесно и уютно. — Щуро място за живеене, а?
— Предполагам — отвърнах колебливо. Хората постоянно повтаряха колко щуро съм щял да си изкарвам във Вегас, но аз не разбирах защо, след като надали щях да си прекарвам времето в казина и клубове.
— Предполагаш? — Голди подбели очи и поклати глава — смешна мимика, която майка ми, изпаднала в закачливо настроение, умееше да имитира. — О, Боже, казвам ти — този град, с тези профсъюзи, които имат там… Така де, работата, в ресторанти, в хотели — много добри пари се изкарват, където и да погледнеш. А пък времето — всеки ден слънце! Ще ти хареса там, приятелю. Кога каза, че заминаваш?
— Ъъъ, днес — искам да кажа, утре. Затова исках да…
— О, дошъл си за куфара? Хей, няма проблем — Голди каза нещо с остър тон на испански на Марко В., който сви безразлично рамене и тръгна към стаята за багажа.
— Марко е свестен — каза ми полугласно Голди. — Но не знае нищо за куфара ти, защото ние с Хосе не сме го записали в дневника, нали разбираш?
Разбирах. Всички парчета багаж трябваше да бъдат описвани при внасянето и изнасянето им от сградата. С това, че не бяха сложили етикет на куфара и не го бяха вписали в дневника, те ме предпазваха от възможността някой друг да се появи и да предяви претенции за него.
— Ами — казах смутено, — благодаря, че се погрижихте за мен…
— Няма проблем — отвърна Голди. — О, благодаря, човече — каза той високо на Марко, поемайки куфара. — Та както казах — продължи, вече по-тихо; трябваше да вървя много близо до него, за да го чувам — Марко е добро момче, но напоследък много от наемателите се оплакаха, че в сградата нямало достатъчно персонал по време на… нали разбираш — той ме погледна многозначително. — Искам да кажа, например Карлос не можа да дойде навреме, за да поеме смяната си през този ден, вероятно не по своя вина, но го уволниха.
— Карлос ли? — Карлос беше най-възрастният и най-сдържаният от портиерите, приличаше на мексикански актьор от стари времена, от онези, които са ставали идоли на публиката, предпочитаща евтините дневни представления — с тънките, сякаш изрисувани мустаци и посивяващи слепоочия, с винаги излъсканите до блясък черни обувки и белите ръкавици — винаги по-бели от ръкавиците на всички останали. — Уволнили са Карлос?
— Знам, звучи невероятно. Трийсет и четири години и — Голди посочи с палец зад гърба си — фиуу! И сега управата държи особено много на безопасността, нов екип, нови правила, всяко влизане и излизане трябва да се регистрира и така нататък…
— Така или иначе — продължи той, излизайки гърбом през входната врата, като същевременно я отваряше — нека ти повикам такси, приятелю. Направо на летището ли отиваш?