— Уау — казах и надникнах вътре. Въздухът беше горещ и спарен: миришеше на застоял цигарен дим, нови килими, и — несъмнено — на кучешки изпражнения.
— За служителите в зоологическата градина големите котки крият редица предизвикателства — гърмеше някакъв глас откъм телевизора. — Защо да не последваме Андреа и нейния екип на сутрешната им обиколка.
— Хей — казах и спрях на прага с куфарите си, — оставили сте телевизора включен.
— Да — каза Ксандра, промушвайки се покрай мен, — това е „Анимал Планет“, оставих го заради него. Заради Попър. Казах, долу! — кресна тя на кучето, което задраска по коленете й с лапи, когато тя влезе, залитайки на високите си сандали и изключи телевизора.
— Останал е тук сам? — попитах, надвиквайки крясъците на кучето. Беше едно от онези дългокосмести момичешки кученца, което би било бяло и пухкаво, ако беше чисто.
— О, той си има чешмичка за вода от зоомагазина — каза Ксандра, избърса чело с опакото на ръката си и прекрачи кучето. — И една от онези големи автоматични хранилки, нали ги знаеш?
— Каква порода е?
— Малтийска болонка. Чистокръвен. Спечелих го на една лотария. Знам, трябва да го изкъпя, голяма досада е да ги поддържаш чисти. Браво, виж какво направи с панталоните ми — обърна се тя към кучето. — Бели джинси.
Стояхме в просторно, отворено помещение с високи тавани и вътрешна стълба, която водеше към нещо като галерия с перила от едната му страна — помещение, голямо почти колкото целия апартамент; в който бях израснал. Но когато започнах отново да виждам по-ясно след ярката слънчева светлина отвън, се удивих, забелязал колко празно беше тук. Стени в цвят „слонова кост“. Каменна камина, сякаш зидана за някоя ловна хижа. Диванът като че ли бе взет от чакалня на болница. От другата страна на стъклената врата, водеща към вътрешен двор, по стената се простираха лавици, повечето от тях празни.
Баща ми влезе, поскърцвайки с обувки, и тръсна куфарите на килима.
— Господи, Ксан, тук мирише на лайна.
Ксандра — привеждайки се, за да остави чантата си — направи гримаса, когато кучето започна да подскача, да се закача с нокти и да се катери по нея.
— Нали Джанет трябваше да идва да го извежда — каза тя, надвиквайки пискливото джафкане на кучето. — Имаше ключове и всичко останало. Божичко, Попър — каза тя, сбръчквайки нос, и отвърна глава, — смърдиш.
Празнотата на дома ме потресе. До този момент не бях поставял под въпрос необходимостта да бъдат продадени книгите, килимите и старинните вещи на майка ми, както и настояването всичко останало или да бъде изпратено на благотворителни организации, или изхвърлено на боклука. Бях израснал в апартамент с четири помещения, в който всички гардероби бяха натъпкани до пръсване, под всяко легло имаше кутии, а тенджерите и тиганите висяха на куки от тавана, защото за тях нямаше място в кухненските шкафове. Но — колко лесно би било да се донесат тук някои от нейните вещи, като сребърната кутия, която бе принадлежала на майка й, или картината с онази кафява кобила, която на вид можеше и да е работа на Стъбс, или дори онзи екземпляр на „Черния красавец“, който тя бе чела като дете! Не можеше да се каже, че не биха им влезли в работа няколкото добри картини или някои от мебелите, които тя бе наследила от родителите си. Той се бе отървал от вещите й, защото я мразеше.
— Боже Господи — казваше баща ми, извисил глас, за да надвика гневния лай. — Това куче съсипа къщата. Наистина.
— Е, не знам… виждам, че е мръсно, но Джанет каза…
— Казах ти, трябваше да му вземеш кучешка колибка. Или… отде да знам, да го беше завела в приют за кучета. Не ми е приятно да бъде в къщата. Мястото му е навън. Нали ти казах, че ще ни създава проблеми? Джанет е толкова вятърничава…
— Е, изсрал се на килима няколко пъти, какво от това? И — ти пък какво си зяпнал, по дяволите? — продължи гневно Ксандра, прекрачвайки дерящото се куче — и аз трепнах леко, осъзнал, че говори на мен.
vi.
Новата ми стая беше толкова гола и самотна, че след като разопаковах багажа си, оставих плъзгащите се врати на гардероба отворени, за да виждам дрехите си, окачени вътре. Отдолу все още се чуваше как татко крещи за килима. За съжаление крещеше и Ксандра, вбесявайки го все повече, което (бих могъл да й го кажа, ако ме беше попитала) бе възможно най-погрешният начин да се държиш с него. У дома, преди, майка ми знаеше как да потисне гнева му — млъкваше и слабият, нетрепващ пламък на презрението й сякаш изсмукваше кислорода от стаята и ставаше причина всичко, което той казваше и правеше, да изглежда смехотворно. Накрая той изфучаваше навън, затръшвайки външната врата с гръмотевичен трясък, а когато се върнеше — часове по-късно, превъртайки ключа в ключалката с тихичко изщракване — той започваше да обикаля из апартамента, сякаш нищо не се бе случило, отваряше хладилника, за да си вземе бира, питаше със съвсем нормален тон къде му е пощата.